Мислех, че не съм такава

Мислех, че не съм такава

Вярваме в една идеализирана представа за себе си и в един момент с изненада откриваме, че сме коренно друг човек. Живеем с мисълта, че спазваме правилата и не нараняваме никого, но това се оказва поредната заблуда.

Мислех, че не съм такава

Обичах да критикувам другите и да развивам цели теории колко грешни са всъщност. Осъждах постъпките им, реакциите, чувствата. Гордо вирвах глава и вярвах, че на мен това не може да се случи.

Но когато в даден момент попадах в същата ситуация, разбирах, че не съм толкова различна и аз. Виждах себе си без „филтри” и заблуди в образ, за който нямах никаква идея откъде се е появил.

Оказа се, че нито съм толкова невинна, колкото мислех, нито толкова праведна. И пак фино и деликатно оправдавах постъпките си с външни обстоятелства.

Мислех, че не съм такава

Твърдях, че трябва да правим добро, да обръщаме бузата заради нечия здрава плесница. Поздравявах враговете си и показвах, че оставам недосегаема за тяхната злоба. Изненадвах се колко отмъстителни могат да бъдат хората и с какви невероятни неща запълват времето си.

В един момент обаче спрях да казвам: „здравей!”, „благодаря”, „извинявай”. Започнах да отмъщавам за всяка обида. Оставих емоциите да управляват действията ми и загубих здравия си разум.

Някъде по пътя загубих добротата, съпричастността и търпението. Започнах да ценя жестовете, времето и труда си за другите и спрях да давам. Реших, че е време да получавам.

Мислех, че не съм такава

Казвах винаги колко е грешна лъжата, колко по-добре е да ни „ударят” с истина, дори да боли. Възмущавах се яростно и почти виждах ореол над главата си. Аз, да лъжа, невъзможно, уви!

Но лъжата „почука” и на моята врата. Влезе и спокойно се настани в душата ми, сякаш винаги е била там. Лъжите излизаха от устата ми така изкусно и леко, че започнах и аз да вярвам в тях.

„Лъжкиня!”, крещеше огледалото, а се завъртах на пети и свивах рамене: „Че кой ли не лъже?”

Мислех, че не съм такава

Трябва да бъдем честни и да успяваме с достойнство, обичах да философствам и да се възмущавам как някой на някого е „подлял вода”. Казвах си тази победа в безвкусна, тя не носи радост, а само вина.

Сякаш неусетно започнах да използвам слабите страни на другите и да печеля от тях. „Драпах” нагоре по стълбата и успявах на всяка цена. А „цената” включваше и подлост, и лицемерие, и  фалш.

Мислех, че не съм такава…