Можеш ли да разпознаеш края, преди да надзърнеш зад ъгъла? Колко ножа ти забиха в гърба, докато даваше всичко от себе си? Колко пъти разбиха сърцето ти на парчета и ти идваше да виеш от болка? И пак си готова да пуснеш там всеки, които те подлъже с надежда.
Хей, момичета, когато следвате сърцето си, не забравяйте мозъка!
Сърцето ти не е храм, в който да пускаш всеки. Спомни си последния път, когато игнорира всички знаци и реши, че той ще истинският. Ти искаше внимание и нежност, а той – ново поле за изява. Как не видя всички погледи, как не усети лъжата? Как го остави да се шмугне в сърцето ти и да го превърне в пепел?
И колко пъти още ще търпиш недорасляци? Колко пъти още, преди да кажеш достатъчно? Колко отпадъци може да побере душата ти, докато белезите на сърцето ти не го превърнат в камък?
Колко време си готова да чакаш да те забележи? Колко време ще устискаш да се чувстваш необичана?
Да, той ще се връща и ще ти говори небивалици. Ще те гледа в очите и ще стиска ръцете ти. А утре ще забрави и името, и изобщо коя си. Ще изчезнат и думите, и ласките, и мнимите обещания.
А ти ще гаснеш като изтъняла свещ. Ще се взираш в тъмното и ще чуваш само ударите на сърцето си. Ще се усмихваш, само за да не заплачеш отново.
И един ден, ще спреш да вярваш на думите. Ще извръщаш глава, щом само му чуеш името. Старите нощи ще ти напомнят отново коя не трябва да бъдеш никога.
Момичета, когато следвате сърцето си, не забравяйте мозъка!
Ще станеш като крепост – непобедима, корава и горда. Докато този, който си струва да премине през моста, не докаже, че има място в сърцето ти.
Неговите думи ще бъдат балсам за душата ти. Ще го познаеш по погледа, не по дрехите и парфюма. Той ще хване ръцете ти – онези, същите, които още горят от предатели.
Едва тогава, няма да искаш да надзърташ зад ъгъла.
