Преди малко повече от десетина години един познат възторжено ми позвъни с „новината“, че срещнал забележителен младеж, с когото държал да ме запознае, защото съм разбирал от изкуство, интересувал съм се от археология и такива неща.
Вродената ми учтивост ми попречи да отклоня любезно поканата и така отидох да се срещна със „забележителния“ младеж. Паркирах автомобила си пред луксозна новопостроена къща, намираща се в района на IV РПУ в столицата в престижния квартал „Лозенец“.
Посрещнаха ме две асистентки на младежа, които бяха не по-малко забележителни от него. Първото ми моментно впечатление беше добро – симпатичен млад мъж подаде приветливо ръката си, стискайки моята. И всякакви илюзии рухнаха точно след секунда. Докато казваше името си, с другата си ръка сложи в лявата ми ръка нещо.
Какво беше изумлението ми, когато я разтворих и видях в пластмасова кутия за монети, че е положена монета, каквато не бях виждал до този момент. Сложих си очилата, за да видя по-добре за какво става въпрос, защото съм изкушен до известна степен от нумизматиката, но събеседникът ми побърза да ме шокира двойно, обяснявайки отривисто: „Тази монета е визитната ми картичка! Там са телефонните ми номера!“.
Маниашко, нали? За първи и последен път в живота си виждам човек да е направил монета със собствения си образ (или може би такива типажи отсъстват в моята листа от приятели). Досущ като римските императори и монарсите по-късно. Под въпросния образ на монетата надлежно е изписано ИВЕЛИН МИХАЙЛОВ, а над него вместо девиз или мисъл има препоръка: „Това е Вашият късмет! Пазете го!“
От другата страна четем телефонни номера, email и TOGETHER Bulgaria (каквото и да значи последното). В този миг осъзнах, че съм в нещо като „Полет над кукувиче гнездо“. С тази малка, но съществена разлика, че във великия роман на Кен Киси главният герой Рандъл Патрик Макмърфи, дребен мошеник и комарджия, симулира психично разстройство.
В началото се надявах и моят герой да симулира, но той беше повече от сериозен. Започнахме разговор за изобразително изкуство и Ивелин Михайлов веднага се включи на първа скорост, опитвайки се да демонстрира добра подготовка. Погледна ме гордо и ми показа една от кичозните картини на историческа тематика, която висеше като цветно пране в кабинета му. „Какво ще кажеш за художника Васил Горанов?“ – гордо ме попита, очаквайки одобрение.
Не можах да скрия, че „творчеството“ на този автор не ме вълнува, защото не само няма нищо общо с барбизонците, творили през XIX век, както пише в Уикипедия за Горанов, ами и всичко ми е дежавю, при това на не особено талантливо нарисувани сцени дори за деветокласник от средното рисувателно училище в столицата. Казах си наум, че не съм и очаквал да е различен вкусът на човек, който си сече монети като император и монарх.
След това разговорът ни се премести към археологията и историята, а Михайлов свали картите си, като сподели, че бил много запален на тема история. Смятал да създаде невиждан по рода си в света исторически парк, в който да се срещнат различни периоди от световната и нашата история. Чудото щяло да изникне на стотици декари в района на ветренското село Неофит Рилски, което се намира между Шумен и Варна.
Не му отказах да му помогна и му обясних, че тази работа не може да стане, без насреща си да има специалисти – художници, керамици, археолози и историци. После му казах, че мога да му помогна с хора на изкуството, които имат отношение към историята.
Веднага се сетих за именития ни живописец Стоил Мирчев, който е не само талантлив художник, но е отличен познавач и на праисторията. Негови колеги разказват с възхищение как още в годините на соца Стоил с лека ръка откривал прекрасни праисторически предмети и съдове, а после майсторски ги реставрирал, давайки им втори живот пред очите на днешните хора.
Както повечето художници, така и Стоил често се е борел на свободния пазар на изкуството да изкара някой лев и с удоволствие му съобщих новината, че може да помогне за създаването на такъв парк. Стоил бързо прегърна идеята, а моята помощ приключи с това да ги свържа с Ивелин Михайлов, с когото се разделихме приятелски, а той обеща да ме покани да разгледам някой ден какво правят край Ветрино.
Месеци по-късно Стоил ми се обади да ми благодари, че започва работа при новия си познавач, и да ми каже, че в екипа си е включил известния преподавател по керамика в Националната художествена академия Веселин Иванов, както и керамика Юли Попов, в чиято пещ започва производството на праисторически съдове.
Двамата обаче работят в столицата. След година-две с Мирчев пак се чухме и той ми се оплака, че работодателят му не бил много коректен в плащането, но нямал избор. Отношенията им приключват през 2019 година, пет години по-късно.
Разказвам всичко това, защото детайлите от „дейността“ на забележителния Ивелин Михайлов са особено показателни за това какъв човек е идеологът на новата формация, с помпозното име „Величие“, и въобще какви хора се гласят да ни управляват. Интервюто със Стоил Мирчев само доизвайва образа на величието.
Публикация на „Филтър”, заглавието е на Narod.bg
Източник: narod.bg
