Кои сте вие, защитени от четирите стени, потопили се в любимите си занимания и люшкащи се в люлката на сигурността на своя дом? Кои сте вие, когато пеете под душа, плачете като дете и крещите на стената от яд? Кои сте вие, когато си лягате с размазания грим в неоправеното легло с домашните дрехи?
Кой си ти, когато никой не те гледа?
Срамувате ли се тогава от себе си? Страхувате ли се какво биха казали другите за истинската ви същност? Защо приемате всичко толкова лично и се засягате от чуждото мнение? Защо искате на всяка цена да бъдете приети от другите, а отказвате сами себе си да приемете без целия „макиаж”?
Когато останем сами, започваме да сваляме слоевете един след друг. Накрая остава този, с който се чувстваме най-удобно и приятно. Но той не е толкова атрактивен според нашите представи. За някои дори може да бъде скучен. Затова го украсяваме, когато излизаме навън. Кой в крайна сметка иска да бъде скучен или предсказуем?
Харесвате ли лицето си без грим? Чувствате ли се добре с дрехи, които не подчертават извивките ви? Приятно ли вие да останете насаме със себе си и има ли какво да си кажете?
Виждате ли себе си под дебелия слой предразсъдъци, амбиции и тревога? Кои сте точно вие? Кое всъщност е важно за вас: не за другите, а точно за вас? Кое ви кара да се усмихвате? Страхувате ли се да го признаете пред близките си хора?
Кой си ти, когато никой не те гледа?
Обичате ли да мечтаете, пълни с идеи и смели планове? Мислите ли си често за грешките, слагате ли етикети на чуждите? Вярвате ли, че във вас има нещо специално, заради което заслужавате да бъдете обичани?
Когато сте сами, вие сте истински. Когато никой не ви наблюдава, можете да бъдете всичко, което пожелаете. Тогава защо не покажете на света своята истинска същност? Защо я криете под дебели слоеве арогантност и високомерие? Защо се опитвате да паснете на места, които сте надраснали?
