Запомних до болка как стрелките отмерваха секундите до идването ти. Запомних тишината, надеждата, свиването в стомаха. Запомних пропуснатите възможности, далечните, фалшиви илюзии.
Не те чакам вече!
Не броя минутите до твоето идване. Не поглеждам в огледалото дали косата ми е пригладена. Не се взирам през прозореца, нито дърпам завесите. Не се и опитвам да извикам усмивка, щом чуя познатото бръмчене на асансьора. Не отключвам вратата, за да те посрещна на прага усмихната.
От цялото чакане през годините не ми останаха и илюзии. Толкова дълго те чаках, а ти все не идваше. И пак се надявах и живеех в спомени. Сърцето ми биеше лудо всеки път, щом чуех звънеца. За секунди забравях съмнения, неизпълнени обещания. Укротявах гнева си, яда си и болката.
Чаках да осъзнаеш, да видиш с очите си с каква нежност те гледат моите. Чаках да върнеш часовника и да идваш по-рано, а не да се губиш във времето.
Не те чакам вече!
Заради празния стол, заради безсънните нощи и самотните утрини. Заради бавните стрелки на часовника, заради болезнените илюзии. Заради страховете, заради мрака и тишината. Заради всичко онези прекрасни обещания, които ти никога не изпълни.
Твърде дълго те чаках. В тишина. В самота. Сама с болката. И твоята риза, от която вдишвах парфюма ти.
Твърде дълго живеех с теб в мислите. Споделях ти в моя свят на фантазии. Говорих си с теб, сякаш си пред очите ми. Търсех те в непознатите хора на улицата. Откривах те в песните, в думите и сънищата.
Но ти остави любовта ми напукана, издълбана, безсилна и гневна. Вкусът й нагарчаше от раните, оголени и кървящи от спомени.
Не те чакам вече!
Заради дните, в които се лутах отчаяна. Заради нощите, в които задушавах риданията си и задържах дъха си всеки път, когато сълзите ме хващаха неподготвена.
И пак търсех вината в себе си. Казвах си: сигурно аз съм причината. Правех опити, влизах в роли, променях се. А ти стоеше до мен като оловен войник, стискайки устни в отегчение.
