Точно преди 100 г. на Велики четвъртък България е разтърсена от най-кървавия атентат в историята си.
"Там видях жива гробница: парчета от икони, разхвърляни шапки, ръце, окървавени глави и всичко това бе застлано с кръв. Всички хора бяха загубили присъствие на духа, бягаха на всички посоки и викаха". Така описва най-големия атентат в историята на България пожарният командир Юрий Захарчук.
Това се случва на 16 април 1925 г. в столичният храм "Света Неделя". Сградата е препълнена от представители на висшия държавен и военен елит за опело на убития два дни по-рано народен представител от Демократическия сговор о. з. ген. Константин Георгиев. Той е застрелян от комунистически терористи в градинката пред църквата "Св. Седмочисленици" пред очите на жена си и осемгодишната си внучка, докато отиват на литургия.
Част от желаещите да изпратят генерала в последния му земен път нямат възможност да влязат в храма, затова стоят навън зад войнишкия кордон.
В 15:20 часа мощен взрив отеква в църквата и убива на място 134 души. Десетки други умират вследствие на нараняванията си през следващите часове и дни, като общата численост на жертвите достига 213. А броят на ранените, но оцелели, надхвърля 500. В атентата загива цветът на българския военен елит.
Част от загиналите в атентата
България за първи път се сблъсква с ужас от такъв мащаб. Това е най-кървавият атентат в Европа през 20 век, извърен от Военното крило на нелегалната тогава Българска комунистическа партия (БКП) и насочен срещу политическия и военен елит на страната. Сред организаторите му са племенник на Райна Княгиня, който е носител на ордени за бойна храброст по време на войните, и авторът на музиката на военния военен траурен химн.
Взривът разрушава главния главния купол на храма
12 генерали, 15 полковници, седем подполковници, трима майори, деветима капитани са погребани под развалините на храма - в пъти повече, отколкото по време на трите войните - Балканската, Междусъюзническата и Първата световна. Сред тях е офицерът Стефан Нерезов, първоначално водил Първа българска армия край Дойран, генерал-лейтенант Калин Найденов (военен министър по времето на Първата световна война), генерал Александър Давидков, генерал-майор Иван Попов, майор Никола Рачев. Загиват още столичният кмет Паскал Паскалев, трима депутати и знакови политици, а сред ранените е и тогавашният софийски митрополит Стефан.
Църквата след атентата
По случайност всички членове на правителството се отървават с не толкова тежки наранявания, а главната "мишена" Цар Борис III изобщо не присъства на опелото в храма, тъй като по същото време е присъствал на погребенията на други убити в атентата, извършен срещу него в прохода Арабаконак на 14 април.
Веднага след атентата в храма е обявено военно положение в страната, което продължава девет дни, през които започват репресивни действия срещу крайната левица, известни като Априлски събития.
"Нощта на 16 срещу 17 април бе злокобна; тя бе и критична. България бе дебната. Настанените около Третия интернационал и в Кремъл български комунисти емигранти чакаха сигнала, за да потеглят за България. В Цариброд на гарата пък бяха пладнарите емигранти, начело с Коста Тодоров, готови триумфално да влязат в София като победители. Атентатът в катедралата бе най-страшният. Кой престъпен мозък, коя развинтена фантазия можа да измисли такова отвратително злодеяние, на което и дяволът би завидял? Само те, комунистите безбожници!", пише в спомените си Александър Цанков, министър-председател на България по това време.
Как се ражда най-кървавият атентат
Той може да се разглежда като част от засиленото противопоставяне в българското общество в следвоенните години, за което голяма роля играе крахът на възможността за национално обединение на българите. Подписването на Ньойския договор активизира крайните течения в политиката, а идеологии като комунизъм и анархизъм стават все по-популярни сред обществото.
Военната организация на БКП (бойната единица на партията, създадена около 1919-1920 г.) се превръща в първостепенна мисия на местните комунистите в този период. През 1923 г. БКП организира въстание, потушено по кървав начин. В резултат правителството засилва натиска и репресиите срещу дейци на комунистическата партия, както и срещу други леви среди и интелектуалци.
През пролетта на 1924 г. част от членовете на софийската младежка комунистическа структура се обявяват против използването на "легални форми на борба", като заявяват, че са се "наситили на просвета и четене" и че "сега трябват оръжие и акции".
Така през есента на 1924 година ръководството на Военния център на БКП замисля организирането на акция, която да нанесе решителен удар върху държавното ръководство и репресивен апарат. Обсъжда се възможността за взривяване на "Юнион клуб", където често се събират управляващи и военни, но служителят в клуба, който тайно подпомага Военния център на БКП, е уволнен и идеята пропада.
Панорамна фотография към църквата “Свети Крал” (днес “Св. Неделя”) преди атентата
Снимка: Изгубената България
Следващата възможност, на която се спират, е храмът "Света Неделя". Планът предвижда да бъде убит достатъчно високопоставен човек, чието опело да събере политическия и военен елит в катедралната църква, за да може взривът да предизвика по-голям ефект.
Идеята за него идва на 18 декември 1924 година на погребението на един български прокурор, който е застрелян от комунистическата партия, понеже лишил затворниците от вестници и от свиждания. На опелото присъстват почти цялата терористична група на БКП, които забелязват колко много от обществения и политически елит присъства, казва Андрея Илиев, автор на книгата "Специално поръчение", посветена именно на атентата.
Терористината операция
Атентатът е планиран внимателно от Военната организация на БКП, като главни действащи лица са Никола Петров, Димитър Златарев, Петър Абаджиев, Марко Фридман, Коста Янков и клисарят на храма Петър Задгорски.
"Коста Янков е бил интелигентен човек, произхождал от интелигентно семейство. Той е племенник на Райна Княгиня, съпруг на дъщерята на дядо Благоев - тоест, това е един образован човек с литературни заложби... Нямам право да казвам това е един зъл гений, както и Иван Минков.... Музикант, който свири, композира. Знаете най-вероятно, че този военен марш на покойниците е именно по композиция на Иван Минков", разказва гл. ас. Иван Йовчев от Богословския факултет на СУ.
След войните двамата оглавяват военното крило на БКП и се превръщат в идеолози на атентата. Тяхна е идеята да взривят един от куполите на храм "Света Неделя" с 25 кг взривни вещества, като вербуват клисаря Петър Задгорски.
Този човек от дълги години работи в храма и се ползва с доверието на отците, на свещениците и на богомолния народ на енорията.
"Той бил заплатен с много пари.... при всяко идване на Иван Абаджиев, който внася взрива, всъщност той му оставя по хиляда, по две хиляди лева на много порции, 7-8 пъти по толкова. Общо мисля, че получава някъде около 11 хиляди лева. Което в това време е доста крупна сума", казва директорът на ДА "Архиви" доц. Михаил Груев
Парите за акцията пристигат от Москва през Виенския клон на Коминтерна. Десетилетия обаче се спори дали военното крило е съгласувало действията си с ръководството на партията. Въпреки унищожените документи и усилията на пропагандата, истината излиза наяве, казва директорът на ДА "Архиви":
"Общо взето и нелегалното ръководство на БКП, което се намира в Москва - Георги Димитров и Васил Коларов, и близки техни съратници, и самото ръководство на Коминтерна, не са против организирането на такъв терористичен акт. Факт е, че секретарят на ЦК на БКП по това време е Станке Димитров, на така наречения Московски пленум, самият той казва и към Димитров, и към Коларов, аз не чух от вас "не"."
Камбанарията на църквата “Света Неделя”, разрушена след атентата на 16 април 1926 г. - на заден план се вижда църквата “Света Петка Стара”, която днес е вградена в сградата на Софийската митрополия, София, 20-те години на ХХ век
Снимка: Изгубената България
Вълко Червенков впоследствие признава: "Ние чакахме с нетърпение атентатът да стане, защото провалите идеха един след друг, партийните хора се отчайваха, викаха, че партията загива, защото не действа".
"Гробно мълчание"
Опелото на генерал Георгиев е насрочено за 16 април, Велики четвъртък. В 7 часа сутринта клисарят пуска на тавана на храма Никола Петров, който трябва по негов знак да предизвика експлозията.
Малко след 15,00 ч. траурната служба започва, водена от софийския митрополит Стефан Софийски.
Около 15,20 часа клисарят се качва на тавана на храма, чука на вратата три пъти, какъвто е уговореният знак, и Никола Петров запалва 15-метровия фитил на експлозива, поставен над една от колоните на основния купол при южния вход на сградата. Двамата успяват да напуснат сградата, след което проехтява оглушителен взрив, хората извън храма с ужас виждат как стените му се срутват сред кълба от пушек. Взривната вълна събаря главния купол на църквата, затрупвайки стотици невинни хора. Картината е ужасяваща.
Отломките от купола в близост до олтара, където е бил ковчегът с тленните останки на генерала, бомбата е била поставена в централния купол на катедралата
Снимка: Стара София
В спомените си Александър Цанков се спира на зловещата фигура на клисаря и посочва, че именно той, съвсем неслучайно, премества ковчега по-напред, поради което всички министри автоматично се придвижват и така застават точно под купола, където вече е била заложена бомбата. Това отместване всъщност ги спасява, макар че неукият клисар очевидно е мислел, че точно под взрива смъртта им е гарантирана.
Владимир Такев, който е бил в църквата по време на атентата, описва във в. "Пряпорец" случилото се:
"Отидох от дома право в църквата. Шествието не беше още пристигнало. Входовете се пазеха от стража, а и вътре имаше няколко реда стражари. Като официално лице — народен представител — пуснаха ме да вляза. Църквата бе празна; тук-таме се виждаха лица, дошли по-рано. Заех място в южната артика, на която впоследствие целия свод се срути и причини голямата катастрофа. Чакайки шествието, аз забелязах срещу мене под северната артика другаря ми Григор Василев. Напуснах мястото си и отидох при него. Застанах под високия амвон и се опрях на неговата колона. Това преместване, съвършено случайно, ме спаси от неизбежна смърт, защото сводът на тая част на църквата не се срути.
Малко време след това разместване, шествието пристигна. Катафалката с тялото на покойния генерал Георгиев се носеше от неговите другари, между които бе и министра на вътрешните работи г. Русев, главния секретар Разсуканов, струва ми се и от генерал Вълков, военния министър. Балюстрадата, на която се постави сандъка с мъртвеца, бе нададена много напред към олтаря. Министрите застанаха един след друг към това място, владиката Стефан се качи на трона и започна опелото. Църквата се препълнн и претъпка с народ. Тъкмо когато владиката четеше Евангелието, свещите угаснаха внезапно и всичко потъна в непроницаем мрак. Един трясък, подобен на експлодирала граната, се чу високо над нас.
Всички онемяха в ужас. Въздухът се сгъсти от прах и дишането стана мъчно. Разбрах, че е извършен атентат и очаквах всеки миг нов удар, който трябваше да ни зарови в земята. Започна се инстинктивно движение към вратите и прозорците. Нищо се не виждаше. Полунаведени, като сомнамбули, в тъмнината се тласкахме пипешком напред.
Гробно мълчание. Убитите бяха завинаги млъкнали. Ранените не издаваха никакви стонове —вероятно не чувствуваха болките си или се въздържаха да охкат. В тая зловеща тишина чуваха се само думите: "полека", "полека"!, с което се предупреждаваха хората да се не тласкат, за да не се задушат едни други.
Движейки се полунаведен, чувствувах, че стъпвам върху купища развалини и трупове под тях. Не можеше обаче да се схване размерът на нещастието. Всички бяха зашеметени и бързаха да излязат от църквата преди да последвате други удари. Срутването на една част от свода и откриването на купола осветлиха малко вътрешността на църквата; въздухът се разреди и дишането стана по-леко. Така продължихме към вратите и излязохме на бял свят от преизподнята, в която преживяхме неколко минути. Бяхме окончателно спасени.
Мислех, че всички са живи, че няма убити хора, защото в тъмнотата нищо не се виждаше, а в зашеметяването си не чувахме стоновете на умиращите. Когато излязохме вън, бяхме буквално засипани с пепел. Дрехите ми — окървавени, по лицето ми течеше кръв — тогава чак забялезях, че съм ранен в главата. (...)"
Погребението на жертвите от кървавия атентат в църквата “Света Неделя
Снимка: Изгубената България
На другия ден след атентата Такев отива до Александровска болница, където са отнесени всички трупове и повечето ранени при атентата.
"Три големи стаи в моргата бяха препълнени с трупове. Първото лице, което видях, бе моят другар Паскал Паскалев, кмета на София. Легнал на гърб с отворени очи. Хубав, както винаги, той изглеждаше жив с една струя кръв на сляпото око. До него лежеше непознато лице, мисля че бе офицер със смазана глава, от която течаха пърчета мозък... Генерал Давидов, мой съвипусник, изопнат в своя шинел лежеше до Паскалева. Съпругата на заслужилия вожд на II арм. генерал Тодоров с разкъсани дрехи бе поставена до вратата. В тая стая бе и хубавият, елегантният и даровитият офицер от генералния щаб подполковник Евлоги Тодоров, който бе дошъл в църква с майка си, сестра си и детето си. Всички загинаха там.
До него изстинали лежаха неколко войници и офицери в униформа; по-нататък купчина от генерали и полковници, имената на които ми избягват в тоя момент. В съседната стая погледа се хвърляше върху снажната фигура на младия Лекарски, секретаря на м-р Цанков, един левент момък, който и сега мъртъв поразяваше със силата и свежестта на своето младо тяло. До него друг министерски секретар брата на г. Бобошевскн, с когото малко преди атентата аз бях разговарял. И тая стая както първата бе претъпкана с трупове и друга до нея също. Близките на тия покойници, потънали в скръб и траур, плачеха из коридорите на болницата, а майките и съпругите им си кършиха ръцете от ужасни страдания! Едни след други, пристигаха файтони и автомобили с гробни сандъци и вдигаха мъртъвците, за да ги отнесат в техните къщи. Два дена наред по десетки мъртъвци се отнасяха на гробищата. И всеки ден все нови жертви, все нови гробове се откриваха, защото голяма част от ранените измряха в тия дни на неописуеми мъчения...", разказва Владимир Такев.
Църквата “Свети Крал” (”Света Неделя”) след атентата на 16 април 1925 г.
Снимка: Стара София
11 дни трае делото за атентата
Делото за атентата започва на 1 май и завършва на 11-и същия месец. Заговорниците се опитват да ликвидират своя съучастник Петър Задгорски, но той се предава на полицията и признава всичко ден след самия атентат. Така ръководителите на военното крило на БКП са разкрити.
Димитър Златарев, Петър Абаджиев и Никола Петров успяват да избягат през Кралството на сърби, хървати и словенци в Съветския съюз.
Марко Фридман, най-високопоставеният от обвиняемите, признава, че организацията получава финанси през Виена от Съветския съюз, но прехвърля отговорността за атентата върху Коста Янков и Иван Минков, които според него са действали без съгласието на ръководството на БКП. Бързо е разкрито местоположението им, като Янков е убит, докато се отбранява в къщата на свой съучастник, а Минков се самоубива преди да бъде заловен.
Извеждане на атентаторите за изпълнение на смъртните им присъди
Смъртни присъди получават Петър Задгорски, подполковник Георги Коев, в чиято къща се укрива Иван Минков, и Марко Фридман, ръководител на секция във Военната организация на БКП. Задочно на смърт са осъдени и Станке Димитров, Петър Абаджиев, Димитър Грънчаров, Николай Петрини и Христо Косовски, като последните трима вече са убити през предходните седмици. На 27 май смъртните присъди са изпълнени публично чрез обесване, а не чрез разстрел, както искат някои от осъдените. По този начин, макар и осъдени от военен съд, на тях не им е дадена възможността да получат смъртта си от куршум.
Обесването на атентаторите
Снимка: Изгубената България
Отзвукът от кървавия атентат не доставя нужния ефект за БКП. В деня на атентата в България е обявено военно положение, по време на което освен погроми над дейци на БКП са извършени и репресии срещу онази част от обществото и конкретно интелигенцията, която симпатизира на левите политически идеи. Десетки са арестувани и подложени на изтезания по време на денонощните разпити. Стотици са убити без съд и присъда.
Часове след терористичния акт ЦК на БКП го обявява за "необмислено действие, гибелно за антифашисткото движение", а извършителите му са определяни като "леви сектанти", действали срещу волята на партията.
Причината за обрата в оценката за "Света Неделя" може да се потърси в последвалия вътрешен бунт срещу Георги Димитров от страна на оцелелите след 1925 г. комунисти, които го обвиняват за това, че не се е противопоставил достатъчно решително на идеята за атентата.
Междувременно нито един от атентаторите не умира от естествена смърт. Петър Абаджиев се завръща в България през 1945 г. като политически офицер от Червената армия и умира година по-късно, през април, в катастрофа край летище "Враждебна" в София.
Днес на стената на възстановената църква "Св. Неделя" има поставена паметна плоча, която да напомня на поколенията за най-кървавия терористичен атентат в новата българска история.
Източник: dir.bg
