Звездата на съветската и руската естрада 76-годишната Алла Пугачова за пръв път от 7 години даде обширно видео интервю, което продължи рекордните 3.38 часа и е нейна първа толкова дълга публична изява след нахлуването на руската армия в Украйна през февруари 2022 г., което певицата и нейният по-млад съпруг Максим Галкин остро осъдиха. Двамата напуснаха Русия след началото на войната срещу Украйна, а певицата помоли руските власти да признаят и нея за чуждестранен агент след съпруга й. след удара по киевската детска болница „Охматдет“ през юли 2024 г. Пугачова написа: „БОг е търпелив, но всичко има ГРАНИЦА“.
Изпълнителката на „Арлекино“ и „Милион червени рози“ разговаря с журналистката Екатерина Гордеева за нейното предаване „Кажи на Гордеева“, което се излъчва в ютюб. Гордеева също е обявена от руските власти за чуждестранен агент и живее и работи извън Русия. Дългото интервю бе излъчено на 10 септември и в рамките на седмица събра близо 20 милиона гледания и над 140 000 коментара. Дългата лична изповед на Пугачова имаше огромен отзвук в Русия и в Европа, макар че в Русия достъпът до ютюб е блокиран и официалните медии преразказаха доста избирателно позициите на световноизвестната певица за войната в Украйна и за Путин. Така например говорителката на руското Министерство на външните работи Мария Захарова направи аналог с романа „Панаир на суетата“ и определи интервюто на Пугачова като „пазар на лицемерието“.
В интервюто народната артистка на СССР говори за живота и смъртта, за децата си и за браковете си, за обстоятелствата около заминаването й от Русия през 2022 г., за отношението й към настоящата руска власт, както и какво мисли за Горбачов, Елцин, Путин, за съвременната руска действителност и за кариерата си.
Разговорът с Пугачова е записан в Латвия, където певицата прекара лятото заедно с децата си. От доста години тя притежава луксозна вила в най-известния и красив латвийски курорт – Юрмала, който се намира на брега на Балтийско море. Първоначално Пугачова живееше с мъжа си, който е руски евреин и притежава израелски паспорт, в Израел, но заради непрекъснатата война там и заради непоносимите жеги, певицата, която е хипертоник и има проблеми със сърцето, предпочита да прекарва летата в прохладна Прибалтика. Семейството притежава къща и в Кипър.
Интервюто, което всъщност е и като документален филм за Алла Борисовна, е заснето в продължение на няколко дни в нейния дом в Юрмала и по балтийското крайбрежие. Пременена в различни тоалети – в широка риза нейна запазена марка или пък в джинсов или кожен костюм, зрителите виждат подмладената Алла Пугачова както в дома й, така и в голямата градина на къщата й, така и да се разхожда по брега на морето в компанията на децата си и на журналистката Екатерина Гордеева. Разговорът между тях протича или под формата на монолог от страна на естрадната легенда или пък тя отговаря на въпроси на журналистката. Любимата на много поколения певица споделя, че дава това интервю най-вече заради децата си, за да им остави „документ за епохата“.
Пугачова говори с ирония за възрастта си: „Коленете ми треперят, но ръцете ми не“.
"Имам за кого и за какво да живея. Имам цел, щастлива съм. Някои хора може да не обичат да чуват това, но аз съм щастлива от живота си“, казва примата, обръщайки се към децата си. Гордеева признава в началото, че интервюто ще бъде предубедено, защото е фенка на певицата, но я моли да отговаря честно на въпросите. А Пугачова й отвръща: „Кога съм отговаряла нечестно? Във всеки образ трябва да си останеш честен човек“.
В следващите редове ще ви разкрием най-силните моменти от дългото интервю на Алла Пугачова.
- Защо се наложи да напуснете Русия?
- През февруври 2022 г. Максим беше в чужбина, аз бях у дома и трябваше да отида не лечение в Израел. Тогава просто ме спасиха, защото там имаше лекар, от когото наистина имах нужда. Всичко започна, щом заминах за Израел. Онзи глупав свещеник, протойерей Андрей Ткачов заяви: „Какво щастие! Въздухът се прочисти! Тя си тръгна!“. (Ткачов е украинец, роден в Лвов, но още през 2014 г., когато Русия окупира Крим и части от Донецка и Луганска области, той избяга в Русия и стана любимец на кремълските управници. Проповедите му са доста скандални. Не е завършил духовна семинария или академия, но пък е завършил Московското суворовско военно училище и е учил във Военния институт на Министерството на отбраната на СССР – б.р.).
Нямах намерение да си тръгвам. Помислих си: ами, може би това е просто неговото мнение. После, тъй като сме против войната, някои хора ни нападнаха, пишейки само обиди по наш адрес. Е, ако не ти харесва, започваш да мислиш какво да правиш тогава. Приятелите ми казаха: „Искат да говорят с теб“. Но Макс вече се беше изказал по това време срещу войната. Сергей Кириенко (първи заместник-председател на Администрацията на президента и бивш премиер на Русия - 6-р.) искаше да говорим. Познавах Серьожа, винаги съм се отнасяла добре с него. Помислих си, ами, добре, ще отида да поговоря. Може би ще предложи нещо. Попита ме от какво съм недоволна. Казах, че съм недоволна от всепозволеността. Мога да се откажа от всичко, да премина през всичко и да игнорирам всичко, но много се притеснявам от всепозволеността към нашето семейство. Той ме попита: „Планираш ли да си тръгнеш?“. Отговорих: „Защо да си тръгвам?“. Той каза, че е прочел нещо, а на бюрото му бяха всички материали за Максим – какво е казал, как се е изказвал. Тогава Сергей ми заяви: „Разбираемо е, Макс е емоционален човек, толкова е чувствителен, той е артист. Така че не виждам причина да се тревожиш“. Казах: „Чакай, поне можеше. да ме предупредиш, че вече няма свобода на словото! А той отговори: „Не се тревожи, всичко е наред“.
Но аз усетих, че нещо не е наред. Имаше нещо във въздуха. Дори го целунах. Казах: „Чао, Серьожа. И знаех, че едва ли ще го видя отново. Два дни по-късно обявиха Максим Галкин за „чуждестранен агент“. Естествено, приятелите ми, които ме заведоха там, казаха: „Не си мисли нищо, просто властите все още нямат контакт с Министерството на правосъдието“. Малко е странно. Но аз трябваше да помисля. Казах: „Добре“. Но когато децата ни отидоха на училище, след като баща им беше наречен „чуждестранен агент“, децата, които са на „добри“ хора, започнаха да ги обиждат, че са деца на шпиони, че баща им е „чуждестранен агент“. Беше нетърпимо за тях. Стегнахме си багажа, обадихме се на татко, казахме, че си тръгваме. Имахме със себе си 30 000 долара, които можехме да вземем. И тръгнахме за Израел незабавно
- Болеше ли ви от това, че трябва да напуснете родината?
- Ще си кажа честно – изпитах остра болка, че това се случи. Написах в социалните мрежи: „Обявете и мен за „чуждестранен агент". Защото не разбирам защо мненията на интелигентните хора се потискат по този начин. В държавата трябва да има различни мнения. Иначе как ще решите правилно, ако имате само едно мнение? Оказва се, че не може нищо да се казва. Това ме порази. Аз не искам да завършвам живота си отново при сталинизъм. Години наред живях така, сега пак ли? Защо? Докога?
- Не можехте ли да замълчите?
- Не, нямаше да мълча, защото щеше да е по-добре за мен да си тръгна. Разбира се, знаех как може да завърши това. И Максим нямаше да мълчи. Защото има такова нещо като съвест. А съвестта е по-ценна от славата, по-ценна от лукса, по-ценна от всичко. Особено на моите години. В последния момент ще се замислиш какво си направила и как си се отнасяла с хората. Не, това е съвест.
- Много ви нападат заради това решение да си тръгнете!
-Да, казват за мен, че съм избягала с лъскави токчета. Не, мисля, че е имало друг подтекст: че страната ме е хранила, поила, отглеждала, ценяла и ми е давала някакви награди и аз, следователно, съм се обърнала и съм си тръгнала. И тогава човек има право да си тръгне, за да не бъде обиждан. А ако обиждат без причина – честно казано, бях шокирана от подобни обиди. Но не бях много изненадана, защото знаех, че това ще се случи.
- Какво искате да кажете на онези, които ви обвиняват, че сте предали Родината?
- На тези, които казват, че съм предала Родината, ще кажа, че Родината ме предаде. Но не и епохата, поколенията мои поклонници. Тези, които мислят така, са жертва на една отвратителна пропаганда. Не мога да им се сърдя, не мога да ги виня. Насъскват ги срещу всички нас, които казваме, че тази война е безобразие, че не биваше да се стига дотам. Но… Толкова рани е претърпяла душата ми, че съм практически неуязвима.
- Бяхте ли близка с Михаил Горбачов? Каква е оценката ви за него?
- Горбачов беше чудесен човек. Ще ви кажа как се запознахме. Веднъж ми звъни телефонът вкъщи. Гласът отсреща казва: „Ще говорите с Михаил Сергеевич Горбачов“. А аз: „Стига майтапи, кой се обажда?“. Докато го изричам, чува се прищракване и наистина – гласът на Горбачов. Казва ми: „Може да ви се стори странна моята молба, но имате ли време да минете през мен? Предстои ми важна дискусия с хората и аз цял живот се уча от вас как да общувам с публика. Ще ви помоля да ми дадете някой съвет, да ви питам това-онова“.
Приех, разбира се, аз нямам обучение, получава ми се от само себе си. Обясних му някои трикове, чисто аристократични, които правя. Добре му мина дискусията, гледах го. Даде ми с последния си указ последното звание „народен артист на Съветския съюз“.
Веднъж, когато Елцин вече си беше тръгнал (от Кремъл – б.р.), с Игор Крутой (известен руски и украински естраден певец – б.р.) отидохме да го посетим. И честно казано, се напихме след тази среща. „Какъв готин човек“, каза Крутой. „Толкова е готин!“. Е, готин или не, ти си имал такава роля – на владетел. Управляващите също правят грешки, някои ги преосмислят, други не. Някои нямат смелостта да признаят грешка, нямат смелостта да се покаят. Горбачов беше човек, който можеше да прави грешки и правеше грешки, не преосмисли всичко и каза: „Това е грешно“. Може би му липсваше нещо умопомрачително, някакъв гений, но наистина искаше хората да имат добър живот, спокоен, щастлив и радостен. Някои неща не се получиха, други се получиха. Имахме време да се радваме. Беше време на радост и съзидание.
- Не ели парадоксално, Че Путин, за когото дори агитирахте преди 20 години, се превърна в диктатор?
- Дълго време мислих за това, защото Путин не е глупав човек, познавам го. Не само съм агитирала за него, а и гласувах. Бях толкова възхитена от него, обожавах го. Помислих си: „Е, най-накрая!“. Той каза удивително верни неща. Дори за Украйна! (Пугачова има предвид изказвания на Путин от неговите първи години в политиката, когато той говори, че Русия подкрепя независимостта на Украйна и признава нейния неутралитет и суверенитет от 1991 г. – 6.р.) Като цяло, всичко, което си мислех, той го казваше. Той 6еше просто идол. Какъв човек!
Бях много напрегната, когато „Курск“ потъна. Мислех, че ще дойде тичешком от Сочи, за да утеши всички, но за моя огромна изненада той не дойде. Не можете да си представите колко съм тъжна, че всичко това се случва. Всичко ще свърши, всичко отново ще бъде наред, нали? Но не можете да върнете хората. Разбитите животи. Катастрофа. Беше шок, когато разбрах какъв е Путин. Започнах да разбирам, че има промяна, когато веднъж, ме накара да го чакам 3 часа, за да ми връчи орден. Това е нещо лично, но в такива на пръв поглед дребни жестове и моменти разбираш, че човекът напълно се е променил. Уви, не за добро... Сега ми е жал и за Украйна, и за това, което става в нашата страна. Отвратително е. Принуждават хората да живеят в лъжа. Прекратявайте това! Всичко ще свърши. Всичко ще бъде нормално един ден. Но няма да върнем хората!
- Бяхте близка и с Медведев...
- О, да, Дима... Струва ми се, че бяхме дори приятели, споделяли сме си невероятно лични неща един за друг, звънели сме си посред нощ. Но днес той е съвсем различен човек. Този Медведев аз реално но познавам. Онзи, моя Дима вече го няма. Също както и Путин – и той е напълно друг човек от онзи, когото познавах.
- Помните ли първите си изяви на сцената?
- Че как не! Пея от малка, нали така се казва? Първото ми турне беше в Сибир, когато бях още на 17 години в група с хумористи и други артисти. 18-ия си рожден ден го отбелязах на концерт на нашата агитбригада в Тюмен. Пеех моята песен „Робот“, току-що записана, и парчета на Владимир Висоцки. Един директор (в нашата естрада го наричат „импресарио“, а сега „продуцент“) тогава ми каза, че е най-добре да започна работа в часовникарския завод до дома ми и да се запиша в художествената самодейност, понеже за професионална певица не ставам. „Нямаш присъствие, не ставаш“, така ми каза, да. Събрах си багажа и на сбогуване му казах: „Тепърва ще слушате за мен“. Така и стана! Можем да го кажем 59 години по-късно, нали?
- Кой беше първият ви голям успех като изпълнител?
- Това е известно – наградата от „Златният Орфей“, който се провеждаше в България. Най-големият и авторитетен фестивал за музика за времето си в социалистическия лагер, а и не само.
„На „Орфея“ трябваше да пътува друг човек от СССР, арменец, но се разболя. Тогава Орбелян (неин любовник по това време – б.р.) ме прати. Дадоха ми българска и съветска песен за разучаване. А някой ми прати касетка с „Арлекино“ на Емил Димитров. Първата ми мисъл беше: „Какво изобщо се пее тук? Що за глупости са това! Що за тъга! Не може да бъде хит това“.
Напихме се зверски с един поет – тогава не пиех, аз се напивах – обзаложих се с него, че няма да ми напише готин текст, а той за половин час на пияна глава го спретна и… направо лепна! Пеенето през смях, с което спечелих изпълнителския конкурс на „Орфея“, пък съм го учила в цирковото училище, което завърших. Донесе ми наградата и 10-15 минути овации. Емил Димитров лично ми поднесе цветя на сцената, беше в шок този прекрасен човек. Гледал ме по телевизията предната вечер и веднага хванал самолета, за да дойде да ме види и да се запознае с мен.
Върнах се с идеята, че вече съм супер популярна у дома, но от всички „Орфеи“, които задължително пряко излъчваха, точно „моя” не бяха. Добре че по настояване на българската страна го даваха поне на запис. И тогава за първи път видях в очите на приятелите си, които бях поканила да отбележим повода, онзи поглед, който свидетелства за успеха. Хората те гледат с други очи! Оттогава винаги чувствам добре коя песен ще бъде хит и ще ми върне този поглед.
Но чакай да ти кажа още нещо забавно от този период. Като си идвах от България с наградата, ме спират на летището. „Какво е това златното в сака?", попита митничарят, „Златният Орфей”, гордо отвърнах аз. „Аааа, спортистка – минавай”, пропусна ме той.
- Коя песен считате за най-емблематичната си?
- Харесвам повечето си песни. „Милион алени рози” може би е най-известната, знаят я всички десетилетия по-късно, Пее се и до днес. А знаете ли, аз дори не исках да я пея. Беше си латвийска песен на Паулс, Андрей Вознесенски беше написал текст на руски и усети, че нещо не съм доволна. Предложи: „Да вдигна думата „милион" от първия куплет на „милиард“, на трилион в следващите?” Казах му да не си прави труда. Просто не я чувствах тая песен. Но я записах. Взех си касетката на турне в Югославия и в колата си я пусках, за да наизустя до съвършенство текста. Имах назначен един мрачен шофьор, който слушаше напълно безизразно. Един, втори, трети ден. На четвъртия не пуснах песента. Мрачният сръбски шофьор, който до този момент дори не ми беше казал „Здравей", посочи касетофона и каза: Милион!". Така разбрах, че песента, която аз изобщо не харесвах, е хит.
- Няма как да не засегнем и темата с мъжете ви...
- Много се говори за моите как се изразяват – поредица бракове. Пет на брой! Всъщност истината е, че съм имала два истински щастливи брака. Първият е с Миколас Орбакас, от когото е първата ми дъщеря Кристина Орбакайте, и последният – с Максим Галкин.
Първият ми брак беше предначертан от гадателка, която каза, че като изляза от нейния дом и видя мъж, той ще бъде моят съпруг. Имах среща в цирка, прие ме колега гей, каза да се кача на втория етаж да акомпанирам на Миколас. Така първият срещнат наистина стана първият ми съпруг и бащата на Кристина. По пътя се и спънах по стълбите, което пък го бях сънувала.
Другите три брака по средата за мен не бяха нищо повече от „подкрепа за приятел“. Да, така е. За единия това беше разрешение за живеене в Москва, навремето се изискваше такова. За другия – помощ при напускане на страната, а в случая с Филип Киркоров – помощ в кариерата му. Бракът ми с него е просто пиар трик.
Примитивен ход, разбира се, но по онова време проработи много добре. Филип не може да ми се сърди, аз му дадох всичко, което можех. Оженихме се през 1994 г. Тогава бях на 45 години, а той – едва на 27. Бракът ни официално продължи 10 години, но всички знаеха за какво става дума.
- Всъщност можеш да се ожениш за Филип Киркоров само от отчаяние…
- Да, да, така е. майка ми, докато беше жива, казваше: „Помогни на Филипчик“. Баба му, която беше много добра приятелка с майка ми, също ме молеше: „Помогни на Филпичик“. Това беше, когато той беше още много млад. Познавах майка му. Не хапесвах Бедрос, баща му, но майка му Виктория беше страхотна жена. Тя страдаше от рак. Изпитваше безумна, просто свръхестествена любов към Филип, която тогава ми беше непонятна. Това също е особена история, защото тя просто умираше. Отидох при нея, тя ми пусна касета и ето го, пее някаква песен с панталони на точки, с пера. Тя ми каза: „Какво е това? Ами, кажи му, кажи му нещо“. Когато вече тя беше съвсем зле, ми каза: „Моля те, не го оставяй, помогни му, бъди с него, бъди му като майка“. Тъжни спомени, много тъжни… Когато вече я водеха за операция си спомням как тя хвърли последен поглед към него. Беше много тежко. Тогава решихме, че аз ще му помогна. Мислех си, че за три години ще мога да му помогна да си стъпи на крака. Е, повечко изкарахме, като се правим на семейство… Той поне е благодарен и винаги се изказва добре за мен. Но това не са истински бракове, това не е истинска любов.
- Да, знае се, че Максим Галкин е голямата ви любов...
- Бракът с Максим Галкин... Това е истинско щастие! Дори не мога да говоря за него. Той има невероятен талант – да ме обича, да обича семейството и да се грижи за мен. Разбираш ли? Все пак съм имала много бракове. Влюбих се и това беше всичко. Разбрах, че е това, от което се нуждая. И той разбра. Беше странно, понякога дори не можех да разбера как се случи – абсолютна хармония. Израснали сме в подобни семейства – е, аз израснах по-рано, разбира се, той израсна по-късно, но имахме абсолютно еднакво възпитание, някакво отношение, благородство. Не става въпрос само за някаква сексуална връзка, но и за приятелство, разбирателство и подкрепа. Какво е семейството? Не става въпрос само за секс, нали?
- Има ли личен живот след 507?
- О, да, има! И има различни начини да получаваш удоволствие, така че възрастта да не пречи. (Изпраща въздушна целувка към камерата - 6. р.)
- Той е доста по-млад...
- Да, направо неприлично! С цели 27 години!
- Вие не се поколебахте да отидете да пеете в Чернобил малко след аварията. Не ви ли беше страх?
- След аварията в атомната централа в Чернобил през 1986 г. с екипа ми отидохме в близкия град Припят в Северна Украйна, където живеят хората, работещи в АЕЦ-а заедно със своите семейства. Концертът беше на открито, близо до мястото на произшествието. Рискът от радиация наистина беше огромен. Въпреки това за миг не се поколебах да отида. Това беше зов на сърцето ми, а не заповед от партията. Това беше първият благотворителен концерт изобщо в историята на СССР.
Разбирах, че пред мен стоят смъртници. Те нямаше къде да отидат. Хората се молеха за портокали и за Пугачова. Разбирах, че положението е тежко – тотална катастрофа, тогава не го разбирах напълно и не можех да откажа, макар че ни казваха да не ходим.
Предупредиха ме, че там е много опасно. Казаха ни нищо да не ядем оттам и да си носим храна със себе си. Казаха ни да не ходим по тревата и да не взимаме букетите цветя, с които поклонниците ще се втурнат към нас. Но аз не можех да избягам от човек, който ми подарява цветя. Приех всичките букети, които получих тогава – много, много на брой. После ги изхвърлих, разбира се, но те не видяха.
Това мое решение – да пея в Чернобил непосредствено след аварията имаше тежки последствия за мен. Жестоко ме удари щитовидната жлеза и гласът. Загубих го за известно време. Понаучих се да мълча! Не съжалявам, заради светналите след концертите ми очи и лица на хората от АЕЦ-а, които знаеха, че са смъртници.
Иначе намериха за какво да ме накажат в Страната на забраните, към която се връщаме. Знаете ли за какво? Че пях с черна панделка. Това било демонстрация, не можело допълнително да засилвам траура. Това не ме интересуваше, знаех, че съм постъпила правилно.
- Какво е за вас сцената?
- Мислех си, че е всичко, но не е. Семейството е най-важното. А сцената ме спасява! Аз съм интроверт и не обичам тълпи. На сцената хем съм близо до много хора, хем съм някак далеч. Заради това невероятно, усещане съм пяла всичките този години. Не е заради плащането!
- Много се говори за вашите пари, за това колко сте богата…
- Ами да говорят. Нямам никакво намерение да се оправдавам – не правя гешефти, не крада, всичките си пари съм изкарала с честен труд, таланта си, с волята си. Даже искам да кажа, че години наред бях ограбвана от държавата. Певците започнахме реално да печелим чак след 1990 г., когато системата се срути. През първите 20 години ОТ творческата си кариера не получавах нищо, само някакви трохички – държавата вземаше всичко останало за себе си. Всичко! Бях абсолютна звезда, всички знаеха коя съм, а понякога едва намирах пари да си купя нов сценичен тоалет. Никой не ми вярваше, но понякога имах само копейки в портмонето си.
Но живеех от това. Но после, разбира се, ми омръзна, все казвах на Паулс и Резник (Раймонд Паулс и Иля Резник са автори на много от песните на Пугачова - б. р.): „Може би бихте могли да поделите с мен нещо, ами, какво става, трябва да се живее от нещо... Ами, поне 2%“. Не! Плащаха ми по 15 рубли като певица за концерт на стадион. После стана 40 рубли или нещо такова, примерно 47. А в чужбина за един концерт плащаха по 200 долара... Бедно, унизително съществуване. Даже помня едно интервю в Япония, беше някъде в началото на 80-те години. Питат ме: „Колко вземате за концерт?”. Мисля си, че ще шашна журналиста, и гордо заявявам: „1000 рубли – а аз взимам 40”. А той: „Само толкова ли наистина?”.
Осъзнах, че трябва да пиша музика и писах под псевдонима Борис Горбонос. Защото авторите получаваха наистина добри пари. И аз започнах да пиша песни и живеех просто прекрасно. В неделя на масата имахме скариди, дори месо от пазара...
Но първите години беше страшна мизерия. Уж голяма съветска звезда, а живеех в 19 квадрата гарсониера в края на града. Вече идваха чужди журналисти да пишат за мен. Едни от ФРГ ги излъгах, че основното ми жилище е в ремонт и ще ги приема в студиото си. Беше домът на композитора Зацепин, в който наистина има и студио. Йосиф Кобзон, когото следващия път помолих да приема западни журналисти у тях, уж че е у нас, разбра и ме заведе при кмета на Москва. Дадоха ми апартамент 100 квадрата на главната улица – тогавашната „Горки”, сега. „Тверская”.
- Имаше легенда, че Жо Дасен ви помогнал да си направите банята...
- Ами, легенда, това си е живата истина! Направих си банята благодарение на него. Двамата трябваше да пеем на откриването на френско-съветския хотел „Космос“, открит преди олимпиадата през 1980 г. Жо ми уреди цялата санитария и фаянс – но специално внесено за мен, не от наличното в хотела. Даже ми пратиха френски водопроводчик да ги свърже, та беше много смешно как си общуваха с руския си колега, без да знаят и дума всеки на чуждия език.
- Не можехте ли да заминете в чужбина, да направите световна кариера?
- можех, да. В съветските времена съм имала много приемливи предложения да замина на Запад и да пея там. Но истината е, че не можех да си представя да напусна Русия. Та аз съм патриот, обожавам страната си! Пропуснах големи шансове. АББА ми бяха предложили да участвам в записа на мюзикъла „Шах“. Страшно се зарадвах, бях полудяла от щастие. Много исках да се включа в проекта, без това да означава емиграция на Запад. Но въпреки че вече беше времето на разведряването между СССР и западния свят, от Министерството на културата на СССР изобщо не се зарадваха. Ходих, срещах се с тях, убеждавах ги, че това е добре за СССР, че ще е реклама за страната ни. Но ми натъртиха, че подобно сътрудничество с АББА е нецелесъобразно и ако замина семейството ми в Москва ще бъде подложено на натиск. Отказах се, разбира се. Никога не бих допуснала да навредя на семейството си.
- Къде е домът ви сега?
Сега сме във „Вила Марта” в Юрмала, недалеч от Рига. Живеем под наем. В хубава къща, но не е наша. Хубаво ми е да чета къде имаме палати, но нямаме. Ние имаме един дом – в село Гряз, край Москва. Домът е там, където е семейството. Не е вярно, че съм го продала. Пишат, че съм го обявила за продан, но това не е така. След 2022 г. тайно съм се прибирала у дома, за да го видя, за да полея цветята… Но спрях да се връщам в Русия преди около година. Искам да запазя това имение за децата си, които един ден ще се върнат у дома.
Често слушам за тази къща, не ми дават да я забравя. Ами, нека си стои. Защо решиха, че трябва да я продадем? Първо, не ни дават да я продадем. Не знам дали ще се върна там. Мисля, че децата някой ден ще я посетят, ще направят там „Музей на любовта, не безплатен. Но за вход ще се плаща някаква малка сума.
- Спомням си, че през 2012 г. казахте в интервю пред журналиста Владимир Познер, че „стоим на ръба“. Дали още тогава сте разбирали, че нещо не е наред във властта, макар че по онова време бяхте в отлични отношения с тогавашния президент Дмитрий Медведев и с премиера Владимир Путин?
- Имах някакво предчувствие. Не мога да го обясня. Родих се, когато имаше доносници, живях с доносници и сега е дъно, че отново има доносници. Всяка власт в Съветския съюз и Русия се характеризира с гордост. А гордостта е грях, голям грях. Знаете ли, че баба ми имаше пророчески дарби. Навярно те са се прехвърлили и на мен.
- Така ли?
- Имала съм пророчески сънища през годините. Случвало се е да знам какво ще се случи в страната или пък с някой човек, без да мога да го обясня. Просто го виждам.
- Какво ще се случи в бъдеще?
- Знам, но нямам право да говоря.
- Поне намекнете?
- Нека доживеем до 2027 г. Запомни 2027 г.
- За какво ви боли днес?
- Парите победиха доброто, плюя на това! В такъв свят не е учудващо, че истинските приятели ми останаха съвсем малко. Броят се на пръстите на двете ми ръце. Така е всеки път, когато остана без пари. И друг път се е случвало.
Аз съм готова на всичко и за всичко. Знам си отдавна урока, че времето проверява хората. Един артист става известен поне за 1.5 до 3 г. усилена работа и подкрепа. После цял живот трябва да задържи успеха.
- Примадона ли сте?
- Не, не съм никаква примадона. И никога не съм била. Не съм никаква Кралица или Императрица, както ме титулуват в пресата. Аз съм жена, която пее. Не знам защо това заглавие на една моя песен се превърна в нарицателно за мен (в репертоара си Пугачова има песен със заглавие „Примадона“ – б.р.). никога не съм се възприемала като такава. Примадона беше Людмила Гурченко, с нея бяхме приятелки. Тя така живя, така се държа. Дори в най-трудните за нея моменти, понеже беше характерна актриса и няма много роли за такива. А тя направи всяка, която й дадоха, забележителна. Нейният принцип беше: „Аз съм първа и Аз съм последна. Винаги Аз. На първо място. Поне за себе си“.
- Липсва ли ви Людмила Гурченко?
- Много! Тя ми беше много скъпа приятелка. С нея обичахме да ходим в малки ресторантчета на пица или на пържола. Всички знаят легендарната й супер тънка талия. И понеже аз се чудех как така яде пица и има такава талия, я питах. Тя не се шегуваше, а най-сериозно заявяваше: „Аз всичко бързо изгарям – и калориите, и неприятностите“. Идеята е, че хората трябва да се усмихват. Да мислят за бъдещето. Да не държат в себе си гняв и обида, защото това ги трови. Аз например винаги и за всичко прощавам. И това е добре за здравето ми!
- Как сте със здравето?
- Е, не съм на 25 или на 30, имам известни проблеми. Но се стремя да се грижа за себе си и спазвам стриктно лекарските съвети. Пия си лекарствата.
- Защо зарязахте активната си кариера на върха на славата си? Не пеете активно, откакто станахте на 60.
- Дори по-рано беше... Аз се отказах от активното концертиране на 58 години, защото така ме е учил Муслим Магомаев. Той казваше: „Стане ли 60-годишен, човек няма повече работа на сцената”. Независимо в шоубизнеса или в политиката. Ами прав е!
- Боите ли се от смъртта?
- Не. Защо трябва да се боя? Не искам да съм немощна и не искам да имам страшни болки, ето от това се боя. Страх ме е от финал, в който няма да имам сили за нищо или, не дай боже, ще съм загубила разсъдъка си. От това ме е страх, да. Не от смъртта.
- Как бихте искали да си отидете от този свят?
- Ако е възможно, в дълбока старост, сред своите близки и любими и да угасна като свещ. Тихо и красиво. Така ще стане!
- Каква музика бихте искали да звучи на погребението ви?
- Само не и мои песни, за Бога! Нека звучи „Реквием“ от Моцарт или нещо подобно.
- Вярвате ли в живота след смъртта?
- Да, вярвам, че след смъртта има нов живот. А животът е прекрасен във всичките си проявления! Защото ни прави все по-силни!
- Какъв призив бихте отправили към своите многобройни почитатели в Русия и по света?
- Благодаря ви за щастието да общувам с вас. Благодаря ви за взаимната любов и подкрепа през всичките години, през целия този половин век. Благодаря ви, че сте с мен сега. И дори не ми казвайте, мълчете, знам го.
Трудно е. Обичам ги, страдам за тях (просълзява се – б.р.). притеснявам се за тях – как могат да живеят така? Ще им се каже, че това е добре за тях, че трябва да се гордеят с това. Те не знаят историята си, но се гордеят с нея. Няма лекарства, те не знаят какво се случва с медицината, но се гордеят със здравеопазването. Всичко това с показността е трагедия. Ние сме за това! Ние сме за това!
Момчета, научете се да казвате истината! Научете се да се стериме към доброто, милото, красивото. Няма нужда да разрушаваме нищо, трябва да съзидаваме, да съзидаваме. Трябва да се молим за мир, а не да се наслаждаваме на войната. И не мислете лошо за хората, ако не ги познавате.
Имаше един виц по съветско време, но и днес май е актуален. Обявяват, че всички в цялата страна трябва да са на Червения площад в 10 сутринта. Какво става? Ще бесим всички! Някакви въпроси? Да. Какъв въпрос? Да си носим ли собствени въжета или ще ги раздават? Това е. Такъв търпелив народ. Готов на всичко.
- Направете своя избор между няколко ценности. Между справедливостта и милосърдието какво ще изберете?
- Избирам справедливостта. Защото в това се състои милосърдието. Как може да се прояви милосърдие, ако не си справедлив? За мен това не е избор – справедливостта и милосърдието не могат да бъдат поставени на една права.
- Свободата или сигурността?
- Избирам свободата. Категорично! Не е ли очевидно?
- Родината или истината? |
- Родината. Там, където е родината, трябва да има истина и тя да не бъде забравяна. Това е важно. Къде ще се скриеш от истината? Родината ще почака. Дори да не ме дочака, нека да знае, че аз с цялото си сърце съм обичала Русия, обичам я... После ще кажа...
В края на филма интервю Алла Пугачова започва да свири на пиано и споделя, че обича всички хора. На фона на Балтийско море признава, че не може да таи в сърцето си омраза или ненавист, защото това влияе зле на здравето и на ума. „Трябва да се радваме на всеки миг от този живот. Защото не знаем какво ще се случи утре... И ако през тези години е останало нещо в сърцата ви, тогава не желая по-голяма награда за себе си!
На финала на интервюто звучи една от най-новите песни на естрадна звезда – „Не се тревожи за мен!“, която тя написа миналата година и в която се пее: „Не се тревожи за мен, сънувах битка! Ти ме изнесе от огъня, не се тревожи за мен, готова съм за всякаква съдба… Не се тревожи, няма да се хвърля като камък… Не се тревожи… Аз живея „на бис“!
Източник: Уикенд
