Песните на Богдана Карадочева носят огромно удоволствие, но балсам за душата са и разговорите с нея. Знаменитата певица винаги има какво интересно да разкаже, от думите й могат да бъдат извлечени много поуки.
Всичко у нея издава голяма класа и аристократичност. И няма как да е иначе – потомка е на славен и заможен столичен род, в който добрите обноски и уважението към традициите са били нещо напълно естествено.
Богдана тачи християнските празници и особено Великден и Рождество, които смята за най-светлите дни в годината.
- Какви късмети слагате в коледната пита и новогодишната баница?
- Слагам наричания в питката, както ме е учила мама. И винаги ми се иска всички късметчета да се паднат на децата. Най-хубавото трябва да е за тях. Винаги!
- Стават ли хората по-добри по празници?
- Да. Дори и да има някакъв гняв, недоверие и неудовлетвореност у хората, празничният дух е по-силен. Празникът се носи в душата. Той е нещото, с което сме отгледани, с което живеем. И понеже знаем, че на Коледа се случват чудеса, нека си пожелаем хората да са по-смирени и по-добри. Да няма агресия и гняв, всички да сме някак по-спокойни. Надявам се българите да са усмихнати и да си честитят празника с чисто сърце.
- За какво ще се помолите пред иконата тази година?
- Всеки ден се моля за здраве и спокойствие за най-близките си, както и за всички българи. Искам да бъдем малко по-толерантни един към друг, по изслушващи, по-добри. Вярвам, че се сбъдват хубавите желания. Нека сме здрави и смирени, да се обичаме и да сме добри!
- Случвало ли се е сила свише да ви спасява от неприятности?
- Разбира се. Има божия ръка, за която со хващам. Всеки ден благодаря на Бог - първо, че ми е дал още едно събуждане, и второ, че винаги о бил до мен. Вярваща съм от много малка. С моя приятелка бяхме 10-годишни, когато решихме да отидем на църковна служба за Великден: Останахме до сутринта в храма. Никога през живота си на съм губила вярата си! Каквото и да ми се е случвало, вярата ме е крепяла!
- Как си обяснявате магията на песните „Бог се роди, Коледо“ и „Нова годино", които са харесвани и от млади, и от стари?
- Това са вечни песни. „Бог со роди, Коледо” направо е божествена. Текстът е на поетесата Маргарита Петкова и е много уютен, коледен. „Нова годино" пък си се е превърнала в своеобразен химн. Надявам се и всички млади мои колеги да създадат такива песни, които да пребъдат във времето, да останат години наред в сърцата на хората. Само си казвам: „Дано, дано, дано и това да се случи!
- Планувате ли нови песни и концерти със Стефан Димитров за 2026-а?
- Една хубава песен не става светкавично. И двамата със Стефан имаме моменти, в които си почиваме, и други, в които творим.
Имаме нови идеи и прекрасни текстове. Маргарита Петкова ми е изпратила отново едно чудесно стихотворение, но няма да бързам. Смятам, че е нужна малка пауза преди новите песни, за да може предишните да се чуят от хората. Със сигурност ще имаме и нови концерти. Със Стефан преговаряме за дати и скоро ще ги обявим.
- Последният концерт, който направихте със Стефан в „Джой Стейшън”, пожъна огромен успех. И на следващите ли ще каните и млади колеги?
- Да, ще има млади изпълнители и занапред на концертите ни. Прекрасно е това, че обединяваме поколенията. Постижение е, когато различните генерации са заедно в синхрон. Всички млади колеги, които участваха с нас в „Джой Стейшън”, пеят страхотно. Филип Донков (когото Стефан Димитров обяви за новия Васил Найденов - б.р.) ни изпълва с надежда, че музиката ни ще пребъде.
- Затрудни ли ви организацията на концерта?
- Не беше никак лесно, но се справихме. Синът ми Лъчо много ни помагаше. Затруднението дойде от това, че някои от песните, които представихме на сцената, трябваше да бъдат записани в студио, за да ги завъртят и по радиото. Записвахме при Артур Надосян. Неговото студио е прекрасно.
- Когато излизате на сцена, притеснявате ли се?
- Когато съм на сцена винаги се притеснявам. С годините обаче съм се научила да се владея и публиката не може да разбере, че в мен има напрежение. Първото ми излизане на сцена беше на 14 години в клуб „БИАД”. Там изпях за „Микрофонът е ваш” френска песен и бях толкова притеснена, че едната ми ръка е била като парализирана. Хората дори са си казвали: „Много хубаво пее това дете, ама ръчичката му нещо...”. От страх съм се била сковала.
- Главозамайвала ли сте се някога от успеха си?
- Не, категорично. На каква да се правя? На такава, каквато не съм ли? Няма начин. Аз съм човек като всички останали. В нашия бранш сме нормални хора, на които призванието ни е да пеем. Само и единственото глупаците могат да се главозамаят от славата и популярността. Истинският творец трябва винаги да се съмнява в това, което прави, и постоянно да иска повече и повече...
- Оставяла ли сте се на течението?
- Максима в живота ми е „Човек трябва да прави каквото трябва, пък да става каквото ще". Понякога се стремиш към нещо, а то не става и не става. Друг път си идва само. Всеки човек си носи своята орисия.
- Из София обикновено пътувате с такси. Нямате ли шофьорска книжка?
- Бях на двадесет и няколко години, когато започнах да шофирам. Първата ми кола беше малко фиатче. След това си купих жигули - след турне в СССР. Не бях добра зад волана. На заден ход ми беше много трудно да карам, а ме затрудняваше и паркирането. Имала съм случаи, в които съм спирала на улицата, за да моля някой друг да ми паркира автомобила. Сигурно от 40 години не съм шофирала, а днес при тази лудница по магистралите и в София дори не си и помислям, че бих могла пак да седна да управлявам МПС. Изнервям се само като гледам как карат някои, а какво ли ще е, ако аз съм на кормилото... Не, не – това определено не е за мен вече!
-Имала ли сте стресови ситуации на пътя?
- Случвало се е много пъти. Току-що бях взела шофьорска книжка и трябваше да замина за Варна на „Зимния Орфей” – така наричахме предварителния кръг за „Златният Орфей” в Слънчев бряг. Пътувах с фиатчето от София до морската столица, а зад мен беше автобусът с музикантите от бигбенда. По пътя те минаха отпред. Впоследствие реших, че и аз мога да ги изпреваря, но за нещастие, се ударих в една ограда. Всички се изплашихме много. Когато стана ясно, че на мен ми няма нищо, а само фиатчето ми е пострадало, се смяхме до сълзи заради моята маневра и комичното ми пътно-транспортно произшествие.
- Някога имала ли сте хоби?
- Едно време рисувах. Когато майка ми си отиде, не ми се пееше и даже не ми се говореше. Тогава помолих сина на Жана Стоянович – моя любима приятелка, да отиде и да ми купи платно и бои. След това разбрах, че е бил много учуден. Дори бил казал: „Боже, Богдана сигурно е полудяла. Как така ще рисува?
- Какво рисувахте?
- Просто започнах да мажа върху платното. Тръгнах от черното, минах през тъмните тонове и накрая, когато видях светлина, реших че вече съм по-добре. Нарисувах повече от 10 картини в онзи период. Никога обаче не съм мислила, че се справям като художник. Когато на по-късен етап казах да качат картините ми на тавана, защото бяха изпоцапала с тях цялата си къща и не можех да ги гледам, разбиха вратата на покривното помещение и ги откраднаха. Може крадците да са си помислили, че задигат творби на Рембранд (смее се).
- Рисуването ли ви помогна да превъзмогнете огромната си болка и отново да се качите на сцената?
- Рисуването ми помогна, но не беше само то. Много време след смъртта на мама не бях в състояние да пея. Четях Библията и когато попаднах на пасажа „Лазаре, стани и ходи”, реших, че Господ иска да се изправя, да не страдам повече. Успях да се събера.
- Кои хора ви липсват най-много днес?
- Майка ми, баба, брат ми и много приятели. Това са все хора, които правеха празниците ми по-специални. През годините са идвали много гости на коледния ми обяд. Сега се чудех кого да поканя на 25 декември, при положение, че доста от близките ми отлетяха, а някои не са до мен по други причини. Често се улавям, че посягам към телефона, за да набера братчето ми, което си отиде от този свят преди 2 години. Двамата означавахме много един за друг и всеки ден си говорехме. И до днес искам да му звънна и да поприказваме, да чуя съвета му.
- Как ви се отразяват загубите на приятели?
- По света хората ходят на психолози, а аз си имам приятели. С тях споделям болка, тъга и радост, с тях съм в добро и в лошо. Много си обичам всички приятели и когато се случи нещо с някой от тях, страдам, и то много.
- Помните ли хубавите си моменти с хора, които са ви наранили, или в мислите си ги асоциирате само с лошото?
- Зависи. В последните години доста хора, които ни се пишеха приятели, излъгаха мен и Стефан. Водихме и дела дори... Техен си е грехът, а за греховете си всеки плаща накрая. Жалко е, че понякога и недостойни хора кръжат около нас. Въпросните толкова добре се пак се прикриват, че ги разбираш какви са чак когато вече си измамен. Но нека да са живи и здрави и дано да станат по-добри.
- Някога било ли ви е трудно да се смирите?
- Никога не мие трудно. Всеки ден го правя. Обратното на смирението е агресията, която аз искрено ненавиждам. Майка ми ме е възпитала да се държа възпитано с всички хора, никога да не оскърбявам други да не бъда нахална. Спазвам стриктно тези семейни завети.
- Колко гердана с перли имате?
- Много са. И всеки си е със своята история. Някои от моите гердани са ми подарени от много близки приятели. Имам един и от мама. Обожавам перлените накити и винаги съм смятала, че придават елегантност.
- Какво е мнението ви за протестите, които свалиха правителството?
- През 90-те нашето поколение беше всеки ден на площада. Сега младите трябва да се борят за тяхното и нашето бъдеще. Животът е пред тях. В последните години имаше моменти, в които дори не исках да гледам и да слушам политици. Толкова невъзпитани хора има в парламента, че чак е страшно. Поведението им е безобразно, говорят като махленки, оскърбяват. В началото на демократичните промени не беше такова чудо. Тогава депутатите от БСП и СДС не си позволяваха безпардонен език едни към други. Чудя се как е възможно това говорене, на което сме свидетели днес. И все пак се надявам, че през новата 2026 година всички ще бъдат по-смирени и ще проявяват повече уважение.
Източник: Уикенд
