Надежда Захариева едва ли има нужда от дълго и подробно представяне. Тя от години е сред най-популярните български поетеси. Шегува се, че има 35 години трудов стаж като лична асистентка на големия поет Дамян Дамянов, чиито стихове останаха завинаги в съкровищницата на българската литература.
Автор е на текстове за десетки песни от всички най-популярни жанрове, сред които „Може би” на група „Сигнал“, „Нарисувай ми, художнико, сълза“, „Това съм аз", „Абракадабра" и „Целувай ме” на Лили Иванова и др. Била е зам.-министър на културата в правителството на Сергей Станишев (министър е Стефан Данаилов) и прави доста неща за българските читалища и книгоиздаването. В последните 13 години пише и публицистика. Всеки понеделник води своя рубрика на страниците на пенсионерския седмичник „Минаха години“, която стига до сърцата на десетки хиляди читатели. Надежда Захариева е родена на 3 ноември и всяка година отбелязва по различен начин появата си на белия свят.
- Г-жо Захариева, ето че изтече още една рождена година. Какво е новото при Вас?
- В личен план няма нищо ново под слънцето, освен че пораснах с още една година. И заради тази „новост" си припомням осемстишие, написано по повод на: мой предишен рожден ден. Вероятно пак съм се почувствала изненада, че се е случил. Дай боже, още. много такива изненади да ми поднесе съдбата!
Стремглаво се сключи поредният кръг на земния ми живот.
Дали скоро скърцащият му чекрък ще спре своя ход?
Дали още кръгове ще навърти, макар и поуморен!
Тъга се промъква в този мой стих. И в мен.
За съжаление, годините, меко казано, стават все по-кратки. Само изглеждат по-кратки, знам това. Усещането ми за тяхната краткост връща в паметта ми на позабравен вече писател: „Минутите се влачат, дните минават, годините летят“. Така че, освен с факта, че още съм жива, няма с какво друго да со похваля. Впрочем има - „обзаведох“ се с още един здравословен проблем. Сериозен здравословен проблем, заради който се наложи да се „въдворя на местожителство" у дома: Човек, на когато майка му е казвала, че е „щур за девет села“, не може да си представи, че по своя воля ще си наложи такава мярка. Дано синът ми Явор не се разсърди, че без негово разрешение ще споделя с вас с каква рима на моето име ме изненада преди десет години. По онова време още имах кола. Въпреки съвсем закономерно зачестилите здравословни проблеми, не отказвах срещи с читатели и често бях някъде из страната. Прибирам се веднъж след такава среща у дома и, както се казва, още не бях прекрачила прага, Явор най-дружелюбно ме попита: „Откъде се връщаш, Хайианадке?"
Не съм паднала духом! Не! Почти на всяка среща а читатели споделям сентенция, която много харесвам: „Загубиш пи пари - нищо не губиш; загубиш ли здраве - много губиш, загубиш ли дух-- всичко губиш“.
- За какво точи перо надеждата в Надежда?
- За какво точи перо надеждата в Надежда, не знам. Не знам, защото тя си точи перото тайно от мен. Някъде в областта на несъзнаваното или, както му казваме, в подсъзнанието. Като го наточи, дава знак и аз само записвам резултата от точенето на перото й. Не я насилвам! Имало е период в живота ми, когато ми се е налагало да я насилвам. Дамян беше много мразен. И много болен, десет години животът му висеше буквално на косъм. На опашка за мляко майка беше чула някой да съчувства на Дамян, а друг да казва: „Не го жали чак толкова, той е милионер!". А аз, съпругата на милионера, се чудех как да спечеля някой лев. Не се плаша и не се срамувам от никакъв вид труд! Но нямаше как да работя извън къщи, трябваше денонощно да бъда до все по-болния си съпруг.
Гледам. стихосбирките, които издадох тогава. И по заглавията им само личи какво ми се е налагало да преживея - „Загубих си усмивката", „Нелюбовно време, „Но млъкни, Душо“. И да давам кураж, доколкото ми беше възможно, на човека до мен.
След преживения в края на 2019 г. много сериозен здравословен проблем, преживях доста дълъг „сух период, надеждата спря да точи перо в Надежда. Не се тюхках, Народът е казал: „Дето в текло, пак ще тече“. И един ден потекоха осемстишия.. Като те станаха 88, ги събрах в стихосбирката „Кога - налице, кога - наопаки“, Подарих си я за 74-тия рожден ден.
„Нагазих безкрайно невежа в жаравата на Съдбата.
Изпатих, каквото изпатих, но си останах Надежда.
Бих дала и браво, и мила за глътка целебна забрава - не ма блазни пустата слава на старило-патило.
- Чакате ли да Ви се обади любовта, или вече нямате нужда от нея? Кой Ви се обажда всъщност?
- Ако става дума за онази любов, която свързва двама души за цял живот, За мене тя е в минало свършено време. Знаете, че „всеки си е башка луд“. Човек с човек не си приличат. И с Дамян бяхме съвсем различни. Често пъти, когато изразя различно от неговото мнение, ми се е сопвал: „С тебе нямаме общ език!“. На тази забележка отвръщах кротко: „Където двама души мислят еднакво, единият не мисли достатъчно”. Въпреки че бяхме „башка луди“, живяхме заедно, докато смъртта ни раздели, без изобщо да сме си давали такава клетва. Между другото, само за любовни стихове, посветени на други жени, не съм си казвала мнението, ако не ми харесват, за да не помисли, че ревнувам. Не ми е било приятно, но го разбирах.
Сега, когато отдавна е в по-добрия от световете, често си говоря с Неговия дух и му казвам някои неща, които не посмях да му кажа приживе, за да не го огорча. Включих ги в стихосбирката си „Капитал“, която си подарих за 76-ия си рожден ден. Тя съдържа 99 стихопризнания.
Да бъдеш често в други влюбен бе твойто бягство от Съдбата,
Разбирах те. И с думи груби не то отрових аз душата.
И теглех на живота плуга. Бях твоята най-трудна рима – във кърпа вързана съпруга!
Те – преходните любими.
Източна мъдрост казва: „Където има думи, няма сговор“. И както съм си Надка-устатка (тази рима сама си я подарих), се научих да мълча. Пък си имах и примера на майка ми! Доколкото си спомням, на Бърнард Шоу принадлежи мисълта: „Нещастието на всяка жена е, че рано или късно заприличва на своята майка“. Заприличване на майка обаче е моето щастие. Не ми беше трудно, представата ми за любов не беше и продължава да не е изградена на базата на световноизвестните любовни романи, които не прочетох, когато ми е било времето да ги чета. В моите очи единствено Дамян имаше и продължава да има алиби, че е бил такъв, какъвто беше. Че ако поетът Дамян Дамянов се е обръщал към мене с: „О, земна Богорородице, която…“, човекът Дамян
Дамянов си е позволявал думи, които не бих споделила с никого. Много жени ми завиждат за „О, земна Богородице“. За алиби на Дамян ще кажа, че според Сократ лириците са безумци, но през техните усти говори Бог. За другите думи, казани от безпомощния човек Дамян, съм казала в едно стихотворение: „Най-зли с най-близки сме...“.
В автобиографичната си книга „Наричана накратко Надка“ малко нахално допуснах, че бях единствено възможната за Дамян Дамянов съпруга. За себе си знам, че той беше единствено възможният за мене съпруг. Знам си характера! Не споря с никого. Нареждам си: „Кръгом, Надеждо! и изчезвам. А оставайки до Дамян, който понякога може и да е мечтал да изчезна, не знам, за себе си доказах древната китайска мисъл: „Любов се познава в бедност, в болест и в смърт“. Това се отнася само за безусловната любов!
- Защо съучениците ви са Ви оприличавали на щъркел?
- Бях доста по-висока и доста слабичка. Не бях надарена с физическите параметри, които привличат вниманието на по-голямата част от мъжката половина на човечеството. Докато бях ученичка, нямах гадже. Не че съм искала да имам, но си мислех, че момчетата не ме харесват и затова никой не е пожелал да ми бъде гадже…
Миналата година навръх 80-ия ми рожден ден – 3 ноември, имах юбилейно тържество на което представих книгата си „Наричана накратко Надка". Сред гостите на тържеството бяха и мои съученици. Като ми дадоха думата, споменах и за прякора си Щъркел. Казах, че вероятно никой не ме е харесвал и съм нямала гадже, защото съм била хубавица в бъдеще време. Имаше си такъв период, в който моделките бяха едва ли не кожа и кости. Като престанах да се шегувам със себе си, Иван Данаилов, с когото бяхме съученици още от първи клас, се изправи и каза: „Не е вярно, Наде! Харесвахме те, много даже, но не смеехме да ти кажем, защото беше по-умна от нас. По-умна едва ли съм била, но много четях и много подсказвах. Колкото и странно да прозвучи, много бързо се справях със задачите, които най-много затрудняваха повечето ми съученици. Онези задачи, за басейни, които се пълнят с две тръби и се изпразват с една. И щъркелския ми вид беше за добро, още в осми клас учителят ни по физическо възпитание ме включи във волейболния отбор. на гимназията.
- Разкажете за сватбата си с Дамян. Богата сватба ли беше, имаше ли годеж, пръстени, клетви за вярност?
- Нищо такова нямаше! Нито годежи, нито пръстени, нито клетви за вярност! Халки имаше. Сватбата стана в делничен ден, четвъртък. Беше 23 юли 1964 г. Не си бяхме дали сметка, че на тази дата е разстрелян Никола Вапцаров. Иначе по всяка вероятност щяхме да отложим сватбата. Този факт му даваше възможност години по-късно, когато беше сърдит за нещо, да подхвърля троснато: „На тази дата са убити двама български поети“. На което отвръщах кротко: „Вярно е. Единият от убитите всяка година издава нова стихосбирка".
- Имаше ли опит да Ви разделят?
- Доколкото знам от самия Дамян, една от неговите предходни любими, заявила, че ще дойде вкъщи да ми каже да си отида, тя щяла да отгледа децата. Стана ми много гадно. Не подозирах, че Дамян, чудя се как по-елегантно да го кажа, е бил в извънбрачна връзка. Когато дамата е решила да ме замести, навярно се е уплашил. Казал на кандидатката да ме замести, че мечтата й да стане негова съпруга ще остане само мечта. А тя го заплашила, че ще му направи живота черен. И този епизод от живота ни го има в първата ми автобиографична книга - „Смет за сливи“. Трудно го преглътнах. Вероятно Дамян е изпитвал угризения на съвестта, вероятно тя се е опитвала да го успокои, уверявайки го, че и аз си имам любовник. Вероятно, за да се оневини в своите очи, Дамян е повярвал и... И не знам за неговия, но моят живот стана черен. След години, когато четох Шопенхауер, ми стана ясно защо аз не подозирах Дамян в изневяра и защо той ме е подозирал в този грях. Беше ми много обидно, но не можех да направя нищо. Вече бях разбрала, че ако нещо се случеше с нашия брак, обществото щеше да обвини мене, а не любимия си поет. Разбрах, че по неразбираеми дотогава от мене причини, аз също съм човек в неравностойно положение.
Най-грубите думи в живота си чух там, дето най-малко от всичко ги чаках.
Най-злостно там мачкаха моя горд дух и там най-горчиво отвсякъде плаках.
Приех свойта участ и вдигнах чело:
„Да бъде! – Съдбата щом тъй е решила!“
И несподеленото с никого зло превърнах в безмилостна мярка за милост.
Тогава написах и стихотворението „Другар", за по-младите ви читатели ще уточня, че така беше прието съпрузите да се наричат - „другар и „другарка” в живота. Татко казваше, че семейството било: „Две душмани под един юрган“. Мина и замина този сложен период от съвместния ни живот. Аз отдавна имам съвсем различна философия за нещата от живота. Отдавна се опитвам да разбирам хората, а не да ги съдя. Дори Дамян, чието предложение за брак беше: „Наде, ти си много добро момиче, защо не се омъжиш за мен?“, след години щеше да ми каже: „Не е възможно да си толкова добра!“.
- Предполагам, че през годините сте се сблъсквали с хорската завист. Как реагирате в подобни моменти?
- Завистта е стара, колкото света. И не е български патент. В старозаветната книга на Еклисиаст пише: „Всяка сполука в работите предизвиква завист между човеците". Не виждам за какво някой би могъл да ми завижда.
- Кой е бил най-хубавият и кой най-лошият момент в живота ви?
- Не съм си класирала моментите от живота нито по хубост, нито по нехубост. Хубостта им не ме е развалила, нехубостта им не ме е отчаяла. Благодаря на всичко, което ми се е случило до днес. И лошото, и доброто си в живота съм приела.
- Кой е най-големият Ви капитал?
- В буквалния смисъл на тази дума няма с какво да се похваля. Спомените ми, и споделени, и несподелени, са единственият капитал, който никой не може да ми отнеме и който ще отнеса с мене в небитието.
- Как Виждате бъдещето на човешката цивилизация?
- Честно казано, малко съм черногледа. Според един от шумерските епоси хората са създадени заради протест на игигите - боговете работници. Следователно, ние се явяваме биороботи. Когато сме се размножили прекалено безразсъдно, те са се опитали да ни унищожат веднъж с болести, веднъж с глад, третия път с потоп. Истинският ни създател, който е вдъхнал живот на седемте двойки мъже и жени, е отказал да вземе участие в потопа и предупредил най-добрия човек Атрахасис - шумерския първообраз на Ной, да се откаже от богатството, да развали къщата си и да построи кораб, който да назове „Спасява живота“. Когато прочетох този епос, предположих, че затова сме станали монотеисти. А заради книгата на Артър Кларк „Една одисея в космоса през 2001 година“, хич не се прехласвам по изкуствения интелект, Опасявам се, че един ден той може и да реши, че може да се справи с всичко и без нас, неговите създатели. Тежко на тези след нас, с чието бъдеще ние така безразсъдно си играем!
Източник: Уикенд
