"Повечето хора не искат истински свобода, защото свободата носи отговорност, а повечето се страхуват от отговорност."
"Непроявените емоции никога не умират. Те са погребани живи и ще излязат по-късно по-грозни."
"Интерпретацията на сънищата е царският път към познанието на несъзнаваните дейности на ума."
"Сънищата са царският път към познанието на несъзнаваното. Те са замаскирано изпълнение на потиснати желания. Фройд различава явно съдържание (това, което помним) и латентно съдържание (скритото значение), пише великият изследовател.
170 години от рождението му се навършиха на 6 май.
Бащата на психоанализата и изследователят на човешката душаЗигмунд Фройд е един от най-влиятелните мислители на XX век - човекът, който дръзна да слезе в най-тъмните и най-съкровени кътчета на човешкия ум и да освети онова, което повечето предпочитат да оставят скрито.
Той промени завинаги начина, по който разбираме себе си, нашите желания, страхове, сънища и неврози. Макар и често критикуван, оспорван и дори пародиран, Фройд остава неизменна част от културния ни речник. Думите "фройдистки", "Едипов комплекс", "изтласкване" и "подсъзнание" са се превърнали в ежедневна реч, дори когато хората не познават детайлите на теориите му.
Зигмунд Фройд (Sigismund Schlomo Freud) е роден на 6 май 1856 г. в малкото моравско градче Фрайберг (днес Пршибор, Чехия) в еврейско семейство. Баща му Якоб е търговец на вълна, преживял няколко финансови неуспеха, а майка му Амалия - с 20 години по-млада от съпруга си - е енергична и обожавана от малкия Зигмунд. Той е първото й дете и остава нейн любимец до края на живота й.
Семейството се премества във Виена, когато Фройд е на 4 години. Именно във Виена - блестящата, но и раздирана от противоречия столица на Хабсбургската империя - той ще прекара почти целия си живот.
Още като дете Фройд проявява изключителни интелектуални способности. Чете Шекспир и Гьоте, учи сам гръцки и латински. Първоначално се колебае между право и медицина, но избира последната, макар че никога не се чувства истински "лекар в класическия смисъл". Завършва медицина през 1881 г. и започва работа в Института по физиология при Ернст Брюке - един от водещите представители на строгата, материалистична наука на епохата.
През 1885 г. Фройд получава стипендия и заминава за Париж при легендарния невролог Жан-Мартен Шарко. Там става свидетел на хипнотичните сеанси с пациенти, страдащи от хистерия. Шарко демонстрира, че симптомите на парализа или загуба на сетива могат да имат чисто психологически произход. Това преживяване се оказва преломно.
Връщайки се във Виена, Фройд започва да работи с д-р Йозеф Бройер. Заедно лекуват пациентката "Ана О." (Берта Папенхайм), която страда от тежки хистерични симптоми.
Бройер открива, че когато пациентката успява да "проговори" и да преживее отново травматичните спомени под хипноза, симптомите й отслабват. Фройд развива тази идея и стига до заключението, че много психични проблеми са резултат от изтласкани в подсъзнанието спомени и желания.
Така се ражда психоанализата - метод, който използва свободни асоциации, анализ на сънища и пренос (трансфер), за да направи несъзнаваното съзнавано.
Фройд предлага радикално нова визия за човека: Подсъзнанието (Unbewusste) не е просто "склад" за забравени неща, а динамична, мощна сила, управлявана от примитивни инстинкти. То постоянно влияе на съзнанието ни, често без да подозираме.
То (Id) - първичното, неорганизирано хранилище на инстинкти (особено либидо и агресия), действащо по принципа на удоволствието.
Аз (Ego) - посредникът, който се опитва да балансира желанията на То с реалността.
Свръх-Аз (Superego) - вътрешният морален цензор, формиран от родителски и обществени норми.
Фройд твърди, че личността се формира в детството през пет етапа (орален, анален, фалически, латентен, генитален).
Фиксация в някой от тях може да доведе до специфични черти на характера в зряла възраст. Най-известният (и най-спорният) елемент е Едиповият комплекс - несъзнаваното сексуално привличане към родителя от противоположния пол и съперничество с родителя от същия пол.
Сънищата са "царският път към подсъзнанието". В книгата си "Тълкуване на сънищата" (1900) Фройд твърди, че сънищата изпълняват потиснати желания по завоалиран начин.
Фройдската мисъл превзема не само психологията, но и литературата, изкуството, киното, рекламата и ежедневието.
Салвадор Дали, Вирджиния Улф, Алфред Хичкок, Уди Алън - всички черпят от него.
Фройд дава на съвременния човек език, с който да говори за вътрешните си конфликти. Разбира се, критиките са многобройни и често основателни.
Феминистки като Бети Фридан и Карън Хорни обвиняват Фройд в андроцентризъм и "завист към пениса".
Емпиричните психолози го упрекват в липса на научна строгост. Много от пациентките му вероятно са страдали от неврологични, а не "чисто психологични" проблеми. Въпреки това, идеята за несъзнавани процеси, защитните механизми на Аз-а и значението на ранното детство днес се приемат широко дори от школи, които иначе отхвърлят класическата психоанализа.
През 1938 г., след аншлуса на Австрия, 82-годишният Фройд е принуден да напусне Виена и да се пресели в Лондон заедно със семейството си. Умира на 23 септември 1939 г. от рак на челюстта, от който страда от 1923 г. и който понася с изключително достойнство.
Днес Фройд не се чете като "Свещеното писание" на психологията, а като гениален пионер. Много от конкретните му теории са коригирани или отхвърлени, но неговият основен принос остава неоспорим: той показа, че човекът не е господар в собствения си дом. Че под повърхността на рационалността кипят страсти, травми и желания, които трябва да бъдат разбрани, а не просто потиснати.
Зигмунд Фройд ни научи да се вглеждаме по-дълбоко - в сънищата си, в "случайните" си грешки, в това, което ни привлича и. И точно в това се крие неговата вечна привлекателност: той ни покани да опознаем най-голямата мистерия - самите себе си.
Мненията за Фройд са изключително полярни - от възхищение и признание за гениалността му до остри критики, че е шарлатанин или надценен мислител. Той е една от най-спорните фигури в интелектуалната история на XX век.
Мнозина го наричат "баща на модерната психология" и революционер, който променя завинаги представата ни за човешкия ум. Много терапевти признават стойността на "говоренето" (talking cure), преноса и катарзиса.
Влиянието му върху културата, литературата, изкуството и киното е колосално. Фрази като "фройдистки lapsus", "Едипов комплекс" или "фалически символ" са част от ежедневния език. Критикът Джон Кихлстром отбелязва, че влиянието му върху модерната култура е по-дълбоко от това на Айнщайн, Пикасо или "Бийтълс".
Философи (като от Франкфуртската школа или Дельоз) и културолози го ценят високо. Сюзан Мур отThe Guardian го нарича "революционер", по-релевантен днес от Маркс.
В съвременната психотерапия психоаналитичните подходи (или техни варианти) все още се използват, особено при работа с травми, отношения и вътрешни конфликти. Много психолози казват: "Фройд ни научи да се вглеждаме в скритото."
"От 1970-те години насам тече вълна от сериозна критика - Фредерик Крюс (един от най-острите критици) в книгата Freud: The Making of an Illusion го описва като амбициозен шарлатанин, който фалшифицира данни, лъже за резултати и създава нефалшифицируема теория. Според него Фройд е бил по-скоро гениален саморекламен, отколкото учен.
Много емпирични психолози критикуват липсата на доказателства, прекомерния акцент върху сексуалността ("завист към пениса"), андроцентризма и културния контекст на Виена от края на XIX век. Теориите за психосексуално развитие (особено Едиповия комплекс) се смятат за спекулативни и остарели.
Повечето сериозни анализатори днес заемат средна позиция: Фройд не е бил прав във всичко, но е бил пионер. Той отваря вратата към изучаването на несъзнаваното, травмата и вътрешните конфликти - идеи, които днес са основополагащи, дори когато методите му са отхвърлени.
В България мненията са подобни - от възхищение (особено сред литератори и културолози) до критика, че психоанализата е "средство за измъкване на пари от богати безделници". Много хора все още го четат с интерес, особено "Тълкуване на сънищата".
В крайна сметка Фройд остава актуален именно защото провокира. Както пише The New Yorker: "Опровергаван е отново и отново - и въпреки това не можем да се откажем от него."
Той ни кара да се питаме за себе си - и точно това е най-големият му триумф.
Източник: dir.bg
