"Трагедията в дискотеката в нашия филм е силно вдъхновена от случилото си в дискотека "Индиго" в края на 2001 г. Това беше беше първият ми сблъсък с усещането за обществена несправедливост. Бях на шест. В същата година светът престана да бъде такъв, какъвто го познавахме, след 11 септември. В Америка паметта се пази. Тук забравихме...
Баща ми, журналистът Александър Авджиев, ме е научил, че историите, които забравяме, се повтарят. Затова написах този сценарий - не за да търся виновни и не за да съдя. Той не е документален разказ, не е разследване и не е реквием.
Не споменава истински имена, името на клуба е различно, също и годината, в която се развива действието. Филмът не експлоатира болката от загубата, а ѝ отдава нужното уважение. Следователно, отсега казвам, че няма да разиграваме случилото се в дискотеката на екран. Не сме били там и никога няма да разберем какво е било...", изповяда Бояна.
Отново срещаме читателите на Impressio с актрисата Бояна Авджиева, чийто път от България до Лос Анджелис бе проследен от българската публика още през 2022 г., когато тя спечели пълна стипендия за едногодишно обучение в престижния Институт за театър и кино Lee Strasberg и се превърна в първата българка с това отличие.
След завършването на обучението си в Лос Анджелис, Бояна развива кариерата си зад Океана, включително с участието си в американската продукция "Райските убийства".
Сега Бояна е взела решението да се върне в България, за да създаде първия си независим филмов проект като автор - "Всички момичета".
Това е личен и искрен разказ за две приятелки и тяхната компания, израснали в краен софийски квартал през 2007 г. - годината, в която България влезе в Европейския съюз. Историята говори за приятелство, избори, загуба и за надеждата за по-добро бъдеще, и същевременно черпи вдъхновение от трагедията в дискотека "Индиго" - без да експлоатира болката, а като напомня за паметта, която трябва да пазим, за да се съхраним.
Филмът събира на екран младо поколение български актьори, с които Бояна е израснала и работила, и показва силата на независимото кино - разказ, който не се подчинява на институции или готови формули.
- Как се появи идеята за "Всички момичета"? Имаш ли спомен от момента, в който каза: "Това трябва да бъде филм"?
- Преди три години спечелих пълна стипендия за едногодишно обучение в Lee Strasberg Theatre & Film Institute в Холивуд и събирах средства, за да бъде одобрена студентската ми виза. Когато успях и заминах, попаднах в Лос Анджелис точно по време на големите стачки през 2023 година - момент, в който киноиндустрията беше почти спряла и всички говореха за срив и предстояща промяна.
Освен актьорско майсторство, в Института имахме свободно избираеми предмети в различни направления в киното, мюзикъла и театъра. Записах се на курса по писане на сценарий, драматургия и филмова продукция. Бях единствената жена в него.
Преподавателите ни постоянно повтаряха, че Холивуд умира в познатия си вид, че погледът на продуцентите и дистрибуторите на филми се обръща към по-нишовото кино в Европа и Азия, и че има нужда от независимо кино, женските гласове и автентичните истории. Даваха ни пример как подобно движение на махалото е имало и през 60-те години - след епохата на големите студийни филми с Джуди Гарланд, "Кръстникът", силно повлиян от европейското кино, е преродил Холивуд.
Напомняха ни да пишем за това, което познаваме, и че като актьори скоро ще трябва сами да си правим филмите и да си създаваме работа един на друг. Пазарът е свит и пред банкрут. Светът в момента има нужда от нови, простички и истински истории. И аз започнах да пиша "за вкъщи."
- Разкажи ни какво всъщност представлява филмът "Всички момичета" - какво е сърцето на историята и посланието, което държиш да стигне до зрителя?
- Израснах в България във времето на 2000-те години, когато страната ни се опитваше да излезе от Прехода. Детството ми мина между два свята - единият в центъра на София и другият в квартала на баба и дядо. С втория свързвам спомените за най-хубавите ми детски дни. По-късно пътищата ни с децата от квартала се разделиха - някои изчезнаха, други се объркаха с наркотици и влязоха в затвора. Аз имах шанс да замина в чужбина и да преследвам мечтите си. Но не ги забравих.
В сърцето си историята проследява две приятелки от детството и тяхната компания от квартала, които достигат до обречения край на приятелството си след една жестока трагедия в дискотека.
Аз играя едната от главните героини и чрез нея открито споделям за един турбулентен период от живота си, в който се борех с чувство за вина, скръб по загубен родител и неистовото желание да избягам и никога повече да не се върна вкъщи.
Всички останали образи са вдъхновени от момичета и момчета, с които съм израснала в периода на 2000-те години - всички изправени пред дилемата "Да остана ли в България или да избягам?". Действието на филма се развива в късното лято на 2007-ма година, когато тъкмо влязохме в Европейския съюз и имахме надежда за едно по-добро бъдеще.
Бих искала зрителят да остане с усещането, че тази история му е позната, лична, а не далечна или абстрактна. Искам да се почувства разбран и че не е сам, независимо на колко години е днес. Понякога детето в нас има нуждата да бъде чуто, дори и отдавна да сме пораснали.
Филмът разглежда теми за загуба, зависимост, предателство, изборите, които ни оформят като личности, крехката надежда за по-добро бъдеще и силата в това да продължиш напред. Не се страхува да ползва остър език. В същото време буди силно чувство за носталгия по отминалата младост; по времето, в което ползвахме телефони с капачета, уговаряхме си срещи в градинката между блоковете и единствените ни чатове бяха в Скайп. И въпреки тежките теми, героите са подплатени с много заряд, цвят и чувство за хумор.
Тонът на филма е личен, суров и откровен. За да остане такъв, ние започнахме да градим проекта с наши пари и ресурси. Имаме пълна свобода и независимост в това отношение. Бих искала всеки, който се занимава с изкуство, да види в този проект един пълноценен, а защо не и вдъхновяващ пример за това как може да се твори безкомпромисно и без претенция.
- Филмът стъпва върху реална трагедия от близкото ни минало. Как намери баланса между личното, документалното и художественото, без да експлоатираш болката?
- Трагедията в дискотеката в нашия филм е силно вдъхновена от случилото си в дискотека "Индиго" в края на 2001 г. Това беше първият ми сблъсък с усещането за обществена несправедливост. Бях на шест. В същата година светът престана да бъде такъв, какъвто го познавахме, след 11 септември. В Америка паметта се пази. Тук забравихме.
Баща ми, журналистът Александър Авджиев, ме е научил, че историите, които забравяме, се повтарят. Затова написах този сценарий - не за да търся виновни и не за да съдя. Той не е документален разказ, не е разследване и не е реквием. Не споменава истински имена, името на клуба е различно, също и годината, в която се развива действието. Филмът не експлоатира болката от загубата, а ѝ отдава нужното уважение. Следователно, отсега казвам, че няма да разиграваме случилото се в дискотеката на екран. Не сме били там и никога няма да разберем какво е било.
Постарах се да се свържа с пострадали и близки на жертвите, за да ги предупредя, без да искам да ми разказват детайли. Позовавам се главно на официални репортажи и интервюта, дадени от тях навремето. Успях да намеря контакт само на един човек, чието име няма да споменавам.
За съжаление, не можах да разбера дали има (или е имало) организация или фондация, които да се грижат за тези хора или за паметника "Дървото на живота". Той е дело на скулптора Ставри Калинов и е издигнат на мястото, където е бил входът на клуба някога. Този паметник в момента е занемарен и изоставен, а листата, които са символизирали загубените детски животи, са откраднати.
Нашият проект има две каузи - първата е да припомни 25-годишнината от тази трагедия през 2026-та, което няма да се случи с една обикновена обществена кампания; трябва ни културно събитие - затова е и филмът.
Втората е да бъде възстановен този паметник в оригиналния му вид - с всичките позлатени листа, които последно са били откраднати и продадени за скрап през 2010 г. - чрез средства , заделени от разпространението на филма по кината. По този въпрос съм започнала разговори със Столична община, които са отворени да ни помогнат, с каквото могат.
Отделно планирам и специални събития за младежи над 16-годишна възраст, в които да обсъдим темите във филма за израстването, загубата и изборът, който правим за нашето бъдеще в България. Проведох среща в Министерството на младежта и спорта още през лятото на 2025г., за да обсъдим как те биха могли да ни помогнат с това.
Асоцииран продуцент на този проект е Коста Каракашян, доказан творец в сферата на незавизимото кино у нас през последните години. Коста също е избрал да се върне от Америка и да твори тук. С натрупания си опит, помощта му е безценна в тези направления.
В Щатите разбрах, че изкуството не е просто за забавление - то може и да лекува. И точно там, далеч от дома, осъзнах, че имам нужда да говоря именно за това.
Мислех, че тази трагедия ще остане само в сценария ми. Не очаквах, че година след написването му, през 2025-та в Кочани, Северна Македония, тя отново ще се повтори. А наскоро, в навечерието на 2026-та, се случи и в Швейцария. Цената за безхаберието и корупцията плащат младите - с бъдещето си.
Щом е възможно подобни драматични събития да продължават да се случват с ужасяващи съвпадения в хронологията, причините и последствията, тази история е не само болезнено актуална - тя крещи да бъде разказана.
- Заглавието "Всички момичета" звучи едновременно обобщаващо, но и многозначително. Какво влагаш в него - кои са "всички" и защо е важно да ги видим днес?
- Заглавието започна като шега и дълго време бе работно. В НАТФИЗ с една от главните актриси във филма - Боряна Маноилова, си измисляхме песнички между репетициите. Една вечер, докато се гримирахме за представление, ѝ хрумна: "Всички момичета, тази вечер, ъ! Яко парти, яки мацки, много вино, ъ!".
Честно казано, може да означава много неща. Това е история за всички момичета, с които израснах. Всеки се припознава поне в една от тях. Темата на филма е универсална, със социално-ангажиран наратив. Но в киното често мъжете имат водещата роля в подобен сюжет, а жените го "подкрепят". Тук е обратното. И това по никакъв начин не променя тежестта на историята или героите. Напротив - доказва, че в истинските истории няма значение кой какъв пол е. Те ни удрят еднакво.
- Филмът говори за едно поколение, което рядко присъства автентично в българското кино. Какво липсва според теб в начина, по който младите хора са представяни на екран у нас?
- Без да искам да обидя никого, сценариите на българските филми през последните десет-петнайсет години, в които действието се развива именно в това време, и героите би трябвало да са наши връстници, не са писани от хора от нашето поколение.
Говоря за филмите с комерсиално разпространение, може и да има такива на бутиково фестивално ниво. Не може да пишат за нас хора, които не са израснали в това време, които не са слушали нашата музика, не са гледали нашите филми, не са говорили с нашия жаргон, не разбират нашите препратки и шеги. Няма как да се получи. Културата е елемент, който постоянно се допълва и обогатява от следващите поколения. Не може достъпът до нея да преминава през "пазачи на портата", които ти дават по един ключ, ако имаш търпението да им се подмазваш достатъчно, за да те пуснат вътре. Разбирам, че пазарът ни е свит, но именно това срива нашата култура. И не говоря само за киното.
- Какъв тип кино е "Всички момичета" - жанрово, естетически, емоционално? Кои са визуалните и тематичните ти референции?
- Филмът е силно повлиян от тези, с които израснахме през 2000-те години със суровия си студен тон и ефект от ръчна, почти документална камера. Включили сме и елемент с кадри от истинска домашна камера от 2007-ма година. Засега няма да издавам повече.
Ако трябва да давам заглавия, които ни вдъхновяват с теми, стил и визия, бих казала, че филмите "Thirteen" (2003), "Fishtank" (2009) и дори "Twilight" (2008) ни служат за вдъхновение.
Харесвам и филмите "Lilya 4-Ever" (2002), "Girl, Interrupted" (1999) и перлата в моята колекция от любимо кино: "Christiane F." (1981) - ужасно брутален филм, който не препоръчвам на всеки. Тези филми са с изключително тежки теми и те по-скоро ми вдъхнаха смелостта да разкажа тази история.
- Това е първият ти пълнометражен филм като автор. Едновременно с това си продуцент, режисьор и актриса в проекта. Какво е най-трудното в това да носиш толкова много роли едновременно?
- Най-трудното е, че горя много мисловна енергия - буквално се чувствам като Елевън от сериала "Stranger Things", само дето не ми теква кръв от носа. Трябва да се храня с много въглехидрати преди снимки, колкото и странно да звучи, за да не ми изгорят батериите.
Първоначално не исках аз да съм режисьор, но историята е толкова лична, че нямаше кой друг да заеме тази длъжност. Затова пък имам две прекрасни асистент-режисьорки, които са като двете половини на мозъка ми по време на подготовка и снимки - Елица Бинева и Девина Василева, за да мога да мисля само за актьорската си игра и работата си с актьорите на сет. Адреналинът е невероятен - като да препускаш на кон в галоп.
И за да не прозвуча твърде наивно и аматьорски, ще споделя на какво ме научиха в Ел Ей - всяка седмица снимахме по два късометражни филма. По дадена тема имахме около два-три дни да ги измислим, напишем и реализираме. Не трябваше да са повече от три до пет минути. Разказа ми се играта.
Преподавателят ми казваше, че да снимаш филм е като да организираш парти за рожден ден - трябва да имаш място, кетъринг, тоалетни, паркинг, график, украса (декор), дрескод (костюми), музика, план и организация и да си сигурен, че условията ще са безопасни за гостите ти. Но най-важното: ресурсът ти трябва да отговаря на партито, което си се наел да организираш.
Никога нямаше да направя този филм, ако историята се развиваше в Средновековна България или в Космоса. Никога нямаше да успея и ако беше история, в която сюжетната линия се развива дълго във времето.
Аз написах този сценарий с идеята, че ресурсът ще бъде изключително лимитиран - това се нарича "Герила кино" - метод за правене на филми с минимален бюджет, в реални градски пространства, извън студио, често тайно, често използвайки импровизация и креативност за постигане на суров, автентичен вид. Това е толкова често срещан модел за творене на независимо кино в Холивуд, който процъвтя още повече по време на стачките там. Изненадах се, че тук малцина бяха чували дори за него, когато се върнах и започнах да си търся снимачен екип.
Написах сценария като пиеса. Снимаме го на порции, от доста време, с много педантична отдаденост, труд, прецизност и удоволствие, така че всеки да има възможност да го съчетае с другите си ангажименти. Действието в сюжета се развива в рамките на 24 часа.
- Кой е твоята основна опора в екипа?
- Стожерът в проекта е Владинелла Кацарска. Тя играе в централната главна роля. Тя беше първият човек, на когото показах сценария. Казах й "Нела, написах нещо, докато бях в Ел Ей, не знам дали ще стане, но има роля за теб".
Нела ми намери снимачния екип, допълва ми пропуските в мисълта, повтаря ми, че този проект ще стане, независимо от какво. Ако нещо ми липсва в уравнението, тя бързо намира начин този проблем да бъде разрешен.
Снимачният екип също е основна стабилна опора на този проект. Съставен е главно от млади хора, които тепърва ще навлизат в кино-индустрията и за мен бе важно този проект да бъде възможност именно за такива като тях. Изключително бързи, отговорни, с остри рефлекси и ум. Води ги голямото желание да правят нещо, което им харесва. Работим с изключително малък и стегнат екип. Това поддържа усещането за интимност в работата, помага и на актьорите, като няма екип от 40 души, които да шават постоянно около тях. Оператор е Веселин Менкаджиев, който е страхотен талант и веднага разбра стила, който гоним. Камерата сама по себе си е персонаж в историята и той снима така, че зрителят да се чувства като свидетел на всичко, което се случва в този един-единствен ден, в който проследяваме живота на персонажите.
- Как избра актьорите, които да носят този филм "на гърба си"?
- Почти няма актьор в този каст, който да не е с роля, специално написана за него.
Всеки персонаж е вдъхновен от приятел, с когото съм израсла в квартала като дете и не ми беше трудно да се сетя за специфичен актьор, за когото да съм сигурна, че идеално би го пресъздал.
Държах историята във филма да се върти около една конкретна група от приятели - техните родители се споменават постоянно, но никога не ги виждаме. Категорично не желаех да присъстват познати имена на по-възрастни актьори. Те щяха да стоят странно в този конкретен сюжет.
Изключително щастлива съм да обявя официално, че във филма участват Владинелла Кацарска ("София вкъщи"), Боряна Маноилова ("Gomorrah"), Екатерина Лазаревска ("Мамник"), Христина Джурова ("Братя"), Волена Апостолова ("Брилянтин", "Гласът на България"), Ели Колева ("Революция Z", "Докато Ая спеше"), Мартин Петков ("Братя"), Антъни Пенев, Денислав Маринчев, Румен Троев, които тепърва ще гледате по родните екрани и сцени, и още няколко познати имена, които няма да издавам все още.
И аз. Отдавна не съм снимала в българска продукция. Липсваше ми да играя на родния си език.
Всички актьори в състава са изключителни професионалисти. Познаваме се от НАТФИЗ, с повечето се знаем от 19-годишни. Израснали сме заедно, свързват ни много неща, дори и само косвено. Знаем какво е да драпаш със зъби и нокти, за да останеш в тази професия. Това един студент по актьорско не го разбира все още. Затова и нямах никакви колебания кои актьори ще се справят най-добре с ролите във филм, чиято фабула се движи от персонажите, а не от обстоятелствата.
- Как реагира гилдията - колеги, продуценти, институции - на проекта? Срещна ли повече подкрепа или повече съпротива?
- Младите колеги около мен са изключително въодушевени. Намират го за вдъхновяващо. Това изобщо не ме изненадва.
Почти цяла година предлагах проекта заедно с 20-минутен материал, наречен "Доказателство за концепция", който заснехме още през 2024-та, на почти всеки познат продуцент, за който може да се сетите в България.
От почти всички получих изключително окуражаващи отговори. Нека да подчертаем, че те не са длъжни да ми отговарят, нито да ми четат презентацията, камо ли да ми гледат материала. Всички отказаха сътрудничество. Но ми казаха да не се отказвам от този проект. Това ми беше достатъчно.
Нямаме финансиране от институции на този етап от продукцията. Не сме против това, проектът ни просто не съответства по критериите за допустимост на много от тях, особено на програми, които дават финансиране само за пред-продукция и продукция. Затова реших да финансирам тази част от продукцията сама.
- Как взе това решение?
- Неведнъж съм казвала, че спечелването на стипендията ми даде шанса да имам голям пробив в кариерата си. Докато бях в Лос Анджелис извървях един труден път, който мнозина млади актьори, независимо дали от САЩ или от други части на света, вървят по пет-шест, понякога и десет години. Аз го извървях за девет месеца. Намерих си мениджър. Имам и агент, който ме представлява във Великобритания и Европа. Имам събрани всички нужни материали, за да бъда работостособна актриса в Лос Анджелис. Имах и възможността да остана там и да не се върна. За това бях мечтала цял живот.
Започнах един процес по издаване на специална виза за артист - това е най-трудната виза за взимане, тъй като трябва да докажеш, че си личност със специални постижения в своята сфера. Събирах подписи, препоръчителни писма от големи имена в индустрията, статии за самата мен, документи... Намерих си сама и адвокати, които задължително трябва да са от САЩ. Това не е евтин процес, но благодарение на своите натрупани опит и умения, снимах в достатъчно продукции и реклами за международния пазар през последните три години, за да мога да си го позволя. Паралелно с това, нещо в мен ме теглеше да движа "Всички момичета".
Дойде един момент, обаче, в който аз не можех вече да се върна към онази мечта да избягам. Случиха ми се толкова неща, пораснах толкова много, че не исках повече да бягам. Не исках да отида някъде, където ще се гордея само с това, че съм била на кастинг за сериал на HBO или че съм снимала в американски филм, който никой в България няма да е гледал. Исках да споделя онова, което научих там, с хората тук.
Отказах визата. Вложих средствата, които бяха останали за финализирането на процеса на нейното издаване и за наем в Лос Анджелис в този филм.
Средствата не стигат, естествено, за да довършим делото докрай. Но беше достатъчен стимул, за да го започнем. Господ ми даде тези средства, за да ги вложа в бъдещето си. Аз просто трябваше да избера в кое от всичките.
- Означава ли това, че оставаш в България?
- Към този момент, да. Аз не съм се отказала от актьорството. Мога със спокойствие да си кажа, че вече имам възможността да работя интернационално, и все така си бутам и в тази посока. Лос Анджелис ми липсва. Превърна се в мой втори дом. Всеки ден си пиша с приятелите ми, които все още са там. Но той няма да избяга.
- От какво имате нужда, за да довършите "Всички момичета"?
- Филмът ни е наполовина заснет и монтиран. В момента събираме средства за неговото довършване. Изчислили сме, че ни трябват около 15 000 евро, за да го довършим. Това е изключително ниска сума за филмова продукция. Търсим и спонсорства и партньорства с фондации, спонсори и медии, които се припознават в каузата зад проекта. Всеки може да се свърже с нас през официалните страници на филма :
Проектът ни беше одобрен от платформата "Павел Андреев", към която се обърнахме, за да отворим дарителска страница - може да прочетете малко повече за кампанията и за какво ще отидат средствата: ТУК
Всеки човек, който реши да дари и не желае да остане анонимен, ще има специално признание в надписите на филма. Целта ни е да приключим основните снимки до края на месец април.
Имаме официален промо клип, който сме публикували в социалните мрежи: Всички Момичета Промо клип - Подкрепете филма. Той е направен с цел да покажем качеството и визията на проекта до този момент. Всяко едно споделяне ще е от изключителна полза.Искрено вярвам, че скромно и усърдно, ще го завършим успешно.
- От какво се страхуваше в началото на този път и какво вече не те плаши?
- Да започна нещо сама, без да чакам одобрение, без да се колебая дали това, което имам да кажа, е достатъчно актуално или важно. Всички тези хора, които събрах като свои съмишленици, повярваха в него, просто защото беше искрено.
Надявам се все повече хора в културния сектор (а защо не и отвъд него) да преборят този страх, ако го имат.
Интервю на Валерия КАЛЧЕВА
