Той е един от най-разпознаваемите музиканти в цял свят. Неговите сола на китара стават толкова легендарни, че трудно някой би могъл да ги изсвири по същия начин като него дори да ги е научил до последната нота.
Той е ключовото звено, което издига една малка, хаотична група до най-големите висини, превръщайки я в една от най-великите рок групи в историята на музиката и която става основоположник на един жанр за ценители.
Дейвид Гилмор, бившият и най-известен китарист на легендарната група Pink Floyd, навърши 80 години, а музиката продължава да струи от струните на китарата му и да се чувства като глътката въздух след като дълго си бил под водата - жадна, чиста и свободна.
Роден на 6 март 1946 г. в Кеймбридж, Дейвид расте в семейството на зоолог и учителка, която прави филми за ВВС. Има двама братя: Марк и Питър и една сестра - Катрин. За разлика от много музинкантски ранни истории, в тази английското момче получава подкрепа от родителите си, когато решава, че музиката ще е неговият път.
Първите му музикални влияния са Елвис Пресли и The Everly Brothers, които и са отговорни за интереса му към китарата. Взима първата си китара назаем от съсед, но така и не я връща. Не ходи на специални уроци, а се обучава сам с книга на Питър Сийгър. На 11 години е записан в частно училище, което не понася, но пък нещо хубаво излиза от престоя там - запознава се с Роджър Уотърс и Сид Барет.
През 1962 г. се записва да учи модерни езици в Колежа по изкуства и технологии в Кеймбридж. Не завършва курса, но въпреки това се научава да говори френски. Учи със Сид Барет в същия колеж, като двамата използват обедната почивка, за да свирят. През същата година Гилмор се присъединява към блус групата Jokers Wild, но успяват да издадат само един албум в 50 бройки.
19-годишният Дейвид овладява френския език и с верния си тогава спътник Сид заминава за Сен Тропе, Франция, където биват арестувани заради това, че свирели на улицата. След това двамата музиканти отиват в Париж. Лагеруват извън града и посещават Лувъра, а в този период младият Гилмор работи като шофьор и асистент на дизайнера Оси Кларк.
Повторното му завръщане в Париж е през 1967 г. заедно с Рик Уилис и Уили Уилямс от Jokers Wild, когато собствениците на клубове почти отказват да им платят, за да свирят кавъри и имат лошия късмет да им откраднат техниката.
Историята на Дейвид Гилмор в Pink Floyd започва през същата година, когато пътищата му се пресичат със Сид Барет и Роджър Уотърс, които вече се намерили съмишленици в лицето на Ричард Райт и Ник Мейсън. През лятото на 1967 г. той се завръща в Лондон, за да си търси нова техника след инцидента във Франция.
Докато е в града няколко пъти присъства на репетиции на групата и с изненада открива, че Сид Барет, момчето, с което са споделяли онези блажени обеди в трептения на струни и разнасящи се ноти, страда от психически промени и дори не успява да го познае.
В края на годината Гилмор се съгласява да замества Барет като китарист заради "нестабилното му състояние". Идеята била Сид да изпълнява ролята на текстописец зад кулисите, но в крайна сметка бива отстранен. По-късно Ник Мейсън казва:
"След Сид, Дейв беше разликата между светлина и мрак."
Още през 70-те години Дейвид решава да прави и солова музика, тъй като смята, че талантът му не е използван пълноценно в Pink Floyd. Издава първия си солов албум "Дейвид Гилмор", който демонстрира майсторството му като китарист и текстописец. Една от песните, която е била създадена по време на записването на албума, но е било твърде късно да се включи в него е "Comfortably Numb" - едно от най-известните парчета на Pink Floyd и до днес.
Отношенията му с Роджър Уотърс се влошават през 80-те години и това особено личи в соловия албум на легендарния китарист със заглавието About Face, където изказва мнението си и по много други теми, включително убийството на Джон Ленън.
През 1985 г. Pink Floyd пристъпва в нов етап от развитието си, без Уотърс, който твърди, че групата вече е "креативно изхабена ". Гилмор става водещият артист и в този период излизат албумите A Momentary Lapse of Reason (1987 г.) и The Division Bell (1994 г.). Самият Дейвид вярвал, че Уотърс е бил сърцето на текстовете на песните им, докато той е бил музиката. Въпреки това се опитал да възстанови баланса в звученето им.
Групата се събира отново с Роджър през 2005 г. за общо участие, но през 2006 г. Дейвид Гилмор казва, че едва ли някога ще правят концерти отново или ще пишат авторска музика.
След дълга пауза Гилмор се завръща към соловата си музика. И точно тази пауза казва много за него - той не е артист, който създава музика по инерция. Той записва, когато има какво да каже.
Едва през 2006 г. се появява On an Island, албум, който звучи като дълбоко вдишване след години тишина. Това е може би най-интимната му творба. Музиката е спокойна, меланхолична, почти съзерцателна. Тук ясно личи влиянието на личния му живот.
Текстовете са писани основно от съпругата му Поли Самсън, а темите са свързани с времето, спомените и смисъла на живота. Албумът има много "въздух", типично за Гилмор и не се опитва да впечатлява, а да те задържи.
През 2015 г. излиза Rattle That Lock, който носи малко повече енергия, но отново запазва зрелия и премерен стил. Тук вече се усеща артист, който прави равносметка. Темите са свързани със свободата, избора и моралните граници. Музикално албумът комбинира класическото му звучене с по-съвременни елементи, без да губи идентичността му.
Важно е да се отбележи, че в соловата си кариера Гилмор не търси да бъде "лидер на група", както в Pink Floyd. Той работи с различни музиканти, но процесът е по-интимен и по-малко напрегнат. Няма ги големите концептуални конфликти, характерни за Floyd. Вместо това има сътрудничество и спокойствие.
Също така концертите му като солов артист са различни - по-лични, по-малко театрални, но не по-малко въздействащи. Те често съчетават солови парчета с класики на Pink Floyd, но интерпретирани по начин, който отразява неговото настоящо състояние като артист.
За последния си албум Luck and Strange (2024 г.) има участия само в два града, макар и за шест поредни дати във всеки. Отново след години мълчание, той успява да потопи публиката си в своите преживявания, мисли, усещания. Успява да припомни на света, че талантът няма срок на годност.
Благотворителната дейност на Дейвид Гилмор е една от най-силните, но и най-тихите страни от живота му. Иронично е колко изпъква с липсата си на показност.
Един от най-известните му жестове е от 2003 г., когато продава свой имот в Лондон за около 3.6 милиона паунда и дарява цялата сума на организацията Crisis - британска благотворителна инициатива, която помага на бездомни хора.
Самият Гилмор тогава казва, че е абсурдно някой да притежава няколко имота, докато други нямат покрив над главата си - позиция, която ясно показва социалната му чувствителност.
Друг много силен момент идва през 2019 г., когато той продава на търг десетки от своите китари, включително легендарната "Black Strat". Сумата надхвърля 20 милиона долара, като средствата са дарени за борба с климатичните промени чрез организацията ClientEarth.
Това е една от най-големите индивидуални дарителски акции от музикант в тази посока. Интересното тук е символиката - той се разделя с инструменти, които са част от историята на музиката, за да подкрепи бъдещето на планетата.
Гилмор подкрепя и други каузи през годините: организации за защита на човешките права, кампании за достъп до образование, инициативи, свързани с околната среда, музикални и културни проекти.
Той също така участва в благотворителни концерти, най-известният от които е Live 8 (2005), където свирят с Уотърс през 2005 г.. Събитието има за цел да насочи вниманието към бедността в Африка и оказва сериозен обществен и политически натиск върху световните лидери.
Личният живот на Дейвид Гилмор е интересен именно защото рязко контрастира с представата за рок звезда. Той никога не е бил човек на крайностите, скандалите или демонстративния начин на живот. По-скоро изгражда образ на спокоен, уравновесен човек, който цени семейството, уединението и смисленото време извън сцената.
Една от най-важните фигури в живота му е съпругата му Поли Самсън - писателка и журналистка. Двамата са заедно от началото на 90-те години и връзката им се оказва не само лична, но и творческа. Поли е автор на голяма част от текстовете в по-късните му албуми, включително The Division Bell, On an Island и Rattle That Lock.
Гилмор има общо осем деца от различни връзки, като поддържа близки отношения със семейството си. Въпреки славата, той успява да запази личния си живот сравнително защитен от медиите.
Извън музиката, той има няколко доста неочаквани интереса. Един от тях е авиацията. Гилмор е лицензиран пилот и дори е притежавал малка авиокомпания. Летенето за него не е просто хоби, а сериозна страст, която му дава усещане за свобода, различно от това на сцената.
Друга негова страна е свързана с любовта към природата и спокойния начин на живот. Той прекарва много време извън големите градове - в имоти на село или край морето. Това се отразява и в музиката му, особено в по-късните му албуми, където се усеща повече простор, тишина и съзерцание.
Интересно е, че дори в конфликтите (например с Роджър Уотърс), Гилмор рядко влиза в открити публични скандали. Той предпочита да говори чрез работата си, а не чрез медиите.
В крайна сметка, животът му извън музиката подсилва това, което чуваме в нея - усещане за баланс. Няма крайности, няма хаос, а по-скоро търсене на смисъл, спокойствие и автентичност.
Дейвид Гилмор е от онези творци, които нямат нужда от думи, за да изразят чувствата и мислите си. Неговите сола на китара за Pink Floyd и самостоятелната му музика вдъхновяват хиляди млади музиканти да експериментират със звука си, докато не открият себе си. Той от малкото, които и днес показват, че музиката в същността си е изкуство, а не бездушна машина за пари.
Макар вече да е на осемдесет, Гилмор продължава да бъде стандарт за професионално отношение, скромност и музика, която докосва душата. Все пак нека припомним отново: талантът няма срок на годност.
Източник: dir.bg
