Както е известно, Кристина Патрашкова се нарежда сред най-известните родни журналисти. Стилната дама е наследница на изтъкнатия уролог проф. Тодор Патрашков, дългогодишен личен здравен консултант на Тодор Живков. Кристина завършва Софийския университет и започва работа във в. „Отечествен фронт“, а след това и в „Работническо дело“. След тръгването на първия частен всекидневник „24 часа“ получава покана лично от Петьо Блъсков да се присъедини към екипа. Патрашкова е сред основателите на в. „Сега“. Топ журналистката е работила и в различни телевизии, но в момента е главен редактор на в. „Филтър“ и панелист в предаването „На кафе“. На 20 юли Патрашкова отбеляза поредния си рожден ден в Париж.
- С какви чувства посрещнахте тазгодишния си рожден ден в Париж? Какво си пожелахте край Айфеловата кула?
- Като всеки човек – с надеждата, че следващата година ще е по-добра от предходната. Аз обичам рождените си дни, независимо че от един момент нататък те те отдалечават от младостта. Париж винаги е бил за мен специален град, един от символите на цивилизацията и културата. Озовах се край Айфеловата кула сега, защото подготвям книга за изключително интересна българка, която живее от десетилетия във Франция. Била е женена за пилот, който е бил част от екипа, разработил самолета „Конкорд“, а самата тя развива успешен парфюмериен бизнес, става партньор на фабриката за парфюми на Ален Делон. Сближава се с личния пилот на Ескобар, с политици от високите етажи на властта във Франция. Освен това е една от най-добрите приятелки на Емил Димитров, както и на Георги Парцалев.
Съдбата й е прелюбопитна, защото чрез нея може да се разкаже за времето от годините на социализма у нас до днес. Всички подробности, някои от които са наистина сензационни, ще запазя за книгата.
- Каква беше изминалата година за Вас в личен и в служебен план?
- Определям я като успешна с превес на професионалните ангажименти, което е и добре, и не чак толкова, защото свободното време започва да се превръща в лукс. Изненадващо за мен се оказа, че съм интересна за хората от т.нар. поколение Джен Зи, което прекръстих неволно на Джей Зи, а по непонятни причини те много се впечатлиха от това. Не крия, че бях поласкана, защото става дума за съвсем млади хора, които живеят в дигитален свят, залети са от информация и трудно могат да бъдат впечатлени от каквото и да е. Не са особено емоционални, прагматичнис а, но част от тях полагат впечатляващи усилия, за да постигнат целите си. Дори станах партньор в социалните мрежи с Йордан Петков и Вили Стоянова от Кitch.bg., с които създадохме серия дрехи за поколението Джен Зи. Общуването с млади хора, които се опитват да изпъкнат сред тълпата, е особено зареждащо. Пък и нали трябва да прокарваме мостове между поколенията. Иначе не е лесно да балансираш между телевизия, вестник „Филтър“, на който съм главен редактор, подкаста, който водя „Без филтър с Патрашкова“. Напоследък и писането на книги се превръща в любимо занимание, така че работата не свършва. Което не пречи да намирам време за театър, изложби и кино, както и за най-верните приятели и интелектуално-бохемското общуване с тях, което за мен винаги с било едно от най-големите удоволствия.
- Какво е отношението Ви към подаръците? Казвате ли какво да Ви купят, или очаквате приятелите да Ви изненадат сами? Впрочем около рождения си ден впечатлихте със златни обувки с панделка. Бихте ли споделили каква марка са?
- Не познавам човек, който не обича да получава подаръци, и не вярвам на тези, които твърдят обратното. В това отношение съм късметлийка, получавам подаръци през цялата година дори от хора, които не са ми чак толкова близки. А най-добрите ми приятели чудесно знаят какво харесвам и никога не бъркат в избора. Що се отнася до златните обувки с панделка, купих ги от Рим и са на „Валенино". Любимият ми дизайнер е Алесандро Микеле, който в момента е творчески директор на марката. Допада ми уклонът му към винтидж стила, комбинацията на модерно и леко театрално. Толкова съм впечатлена от него, че когато бях в бутика му в Рим, мислех да помоля за негови координати, за да направя интервю с него. И досега съжалявам, че не го направих.
- Като заговорихме за обувки и дрехи, искам да Ви попитам какво няма да намерим никога в гардероба на Кристина Патрашкова?
- Анцуг, въпреки че направихме специален модел на негова вариация за хората от Джен Зи. Тези дрехи пожънаха огромен успех, а аз ги рекламирам, защото се харесват от джензитата, макар че мен явно няма да ме покорят никога. По непонятни причини не нося пуловери и имам само две жилетки, които са много нестандартни и са плетени специално за мен.
- Възприемате ли себе си като модна икона, модна институция? Как се зароди във Вас страстта към модата и как се справяхте по времето на социализма, когато доста неща липсваха?
- Преувеличено е да се титулувам като модна икона и институция, просто се обличам по-различно, не се страхувам да се появя например с „двойни“ обувки за всеки крак. Смятам, че модата е не само индивидуално и социално послание, но и проява на вътрешна свобода. Поне аз я чувствам така. За подобна смелост е нужен кураж, защото мнозина определят подобна визия като снобизъм и претенциозност. Свикнала съм с подобни коментари, тъй като още в годините на социализма носех рокли с криколин, костюми и манта с акселбанти. Тогава имах великолепна шивачка – тя държеше да я наричам така, а не дизайнер например. Многократно съм разказвала за нея, тъй като тя до голяма степен оформи стила ми. Още в онези времена работеше в малка модна къща в Париж 3 месеца в годината. От там носеше невероятни коприни, кадифета и дантели. Дрехите, които ми уши, са толкова качествени и вечни, че част от тях нося до днес.
- Били ли сте някога с дълга коса и ако да – кога е било това? Лесно ли взехте решението да имате къса коса?
- Откакто се помня, съм с къса коса. Пуснах я само веднъж, след като завърших английската гимназия в София. Връзвах я на опашка, но така и не можах да свикна. Имах усещането, че губя идентичността си и някак си се сливам с масата. Странно усещане, но тогава реших, че няма повече да изневерявам на. късата прическа. Понякога експериментирам с цвета на косата - била съм с розови, лилави и сини нюанси. Напоследък реших да заложа на снежнобялото. Харесва ми, пък и пак е по-различно.
- Очилата са Ваша запазена марка. Как ги подбирате, колко броя са, бихте ли приели предизвикателството да се явите в студиото на Гала без очила, за да взривите България с лавина от коментари?
- Очилата са страхотен аксесоар, могат да променят коренно визията, а изборът в момента е огромен. Често ме питат колко чифта очила имам. Никога не съм ги броила, но са десетки, имам модели за всякакви тоалети. Колкото и да обичам да провокирам обаче, без очила не бих се явила не само в студиото на Гала, но никъде. Възприемам ги, както Самсон косата си. Ако му я отрежат, той губи силата си. И аз, ако си сваля очилат просто няма да съм същата. Поне така си мисля.
- Пишете ли нова книга в момента?
- Предала съм вече ръкописа в „Престиж буукс" – издателството, което публикува предишната ми книга за българските писатели в годините на цензурата. Тя се оказа изключително успешна, имаше З тиража, дори получи наградата „Златен век“ от Министерството на културата. Представих я в много градове в страната, както и в културните ни институти в Рим, Лондон и Берлин. Новата ми книга е не по-малко интересна – в нея ще разкажа отново за хора, които съм познавала добре, а те са едни от най-знаковите артисти, режисьори, журналисти и спортисти. Предстои да опиша живота на знаковата българка от Париж, в който също са намесени куп известни хора.
- Вярвате ли в любовта, или сте от хората, които смятат, че тя е истинска само в изкуството?
- Ако престанеш да вярваш в любовта, животът ти никога няма да е пълноценен, а е възможно дори да загуби смисъла си. Колкото и да е консуматорско времето, сърцето все още властва в него.
По скоро съм скептична в дълговечността на любовта като страст. Тя неизбежно се трансформира в уважение и грижа, когато не е умряла, разбира се, Но ако я нямаше голямата любов, нямаше да съществуват 80 на сто от шедьоврите в литературата, киното, театъра, музиката, изобразителното изкуство. Фразата „Всичко е любов“ в по-общ и генерален смисъл е напълно вярна.
- Как гледате на различните конспиративни теории?
- Не вярвам в конспирации, не смятам, че животът е функция на решенията на тайни общества, някой разработва вируси в лаборатории, за да унищожи човечеството. Няма спор, че геополитически светът се пренарежда заради често демоничните амбиции на самозабравили се лидери като Путин и Тръмп. Животът се променя по-скоро от бясното развитие на технологиите, марша на изкуствения интелект, който помага, но и натиква човека в ъгъла. Той става все по-зависим от машините, които могат да излязат извън контрол. Това вече се случи с А! на Илон Мъск, който пощуря, започна да хвали Хитлер и да ругае самия Мъск, и се наложи да бъде изключен. Регулацията на технологиите е една от най-трудните задачи, които технологичните гиганти трябва да решат, макар да не съм сигурна кой ще надделее в тази битка.
- Имали ли сте покана за влизане в политиката? Била ли сте някога партиен член и как гледате на случващото се в парламента?
- Никога не съм членувала в партия и не съм се изкушавала да вляза в политиката. Тази изключително сериозна дейност, от която зависи битието ни, се практикува често от дискредитирани, некомпетентни, корумпирани хора, на които никой не вярва. Най-ужасното е, че през всичките години на прехода политическата класа така е отблъснала хората, че те не вярват, че във властта въобще може да има почтени хора. Това води до пълна апатия към случващото се, дори най-големите скандали по високите етажи на властта не правят впечатление. Не че няма способни личности, които да влязат в парламента, но той вече се възприема като място за лично облагодетелстване и далавери, което отблъсква стойностните хора. Те просто не вярват, че биха победили в битката с корумпираните, които са нахални и арогантни. Важно е това мислене да бъде променено и напоследък разсъждавам дали спасението не е в мажоритарната избирателна система, макар че и тогава с пари ще може да се купи място във властта. Дано най-младите, включително приятелите ми от Джен Зи и милениалите, кажат, че така повече не може и решат да променят правилата на играта. Лошото е, че те са в по-голямата си част индивидуалисти и мислят повече за личния, а не за общия успех. И все пак не може вечно да се живее в измами, без дух, наченки на цивилизационно развитие и култура. Все си мисля, че нещата могат да се, променят към по-добре. Но това зависи от всички, а за да се стигне до подобна промяна, е важно хората да са образовани. Начетеният човек не може да търпи простащината и ниското ниво, които са доминиращи в българската политика.
- Какво би направила Кристина Патрашкова като евентуален министър на културата? Откъде би подхванала забатачените неща?
- Не мечтая да седна в стола в министерския кабинет на „Стамболийски“ 17, макар че св интересувам и занимавам с култура отдавна. Убедена съм обаче, че трябва да се промени принципът на финансиране на културата – държавата да отпуска конкретна сума на театрите, с която те да подготвят репертоара си. Ако имат успех, печалбата да остава за трупите, но при провал да не разчитат на допълнителни държавни помощи. Прекалено субективно е и раздаването на пари за филми от Националния филмов център, Киноиндустрията се тресе от скандали, съмнения за отпускане на средства. по приятелска линия от членовете на комисиите. Текат постоянни обжалвания на решенията й от различни продуценти и понякога се спира субсидията за цялата индустрия. Трябва да се проучи опитът в други държави, защото нашият модел очевидно не работи. И често на екран се появяват обидно слаби филми, да не говорим за отвратителната халтура в театрите. Над половината представления са обидно примитивни, на нивото на някое най-пошло риалити шоу. Халтурата няма да спре, но е недопустимо да е в афиша на държавни трупи. Крайно време е и да се отпускат пари не само за кино и театър, но и за галериите, които нямат средства да купят нови картини. Не разбирам и защо не се осъзнава, че е нужно по-силно финансово рамо за археологически разкопки. България е една от малкото страни в света, в която се откриват забележителни артефакти от времето на Тракия и Рим. Свидетел съм на невероятния интерес, който предизвика изложбата „Епопея на тракийските царе“ в Лувъра през 2015 г. Цял Париж бе облепен с плакати за експозицията, а самият Джордж Лукас бе помолил да разгледа изложбата преди откриването, защото в деня на вернисажа отлиташе за Америка.
За жалост, Министерството на културата никога не е било приоритет на която и да е власт и често е поверявано на крайно некомпетентни хора. Смятам, че Мариан Бачев се проваля като министър и не мога да се сетя за едно смислено нещо, което е направил за културата, откакто е на този пост. Години наред той се кандидатираше за директор на различни театри и никога не печелеше конкурса. Оказа се обаче подходящ да оглави цялата култура.
- Коя е най-интересната история от Вашето детство?
- Детството ми беше чудесно. Израснах във време, в което светът се опознаваше с мирис и цветове, просто защото нямаше социални мрежи. Без тях, разбира се, не може, но пристрастяването е опасно, младите днес дори не могат да общуват. Наскоро попаднах на вечеря с няколко млади хора, които непрекъснато ровеха в телефоните си, вместо да общуват със сътрапезниците си. Дано това вторачване във всевъзможни екрани намалее и децата да се потопяват и в живия живот. Що се отнася до интересни истории, те започнаха да ми се случват малко по-късно: по време на студентските години и след това. Най-важна за мен е комуникацията с дълбоки и смислени хора, с които имам много интересни преживявания. Тъкмо тях писах в книгата за българските писатели, а други предстоят да бъдат прочетени в новата, която се надявам да излезе до края на годината.
- Влюбчива ученичка ли бяхте, или залягахте над учебниците?
- Винаги съм залягала над учебниците, завърших като отличничка както английската гимназия в София, така и факултета по журналистика. Образованието за мен е ценност - така ме възпитаваха, а и аз сама се убедих колко е важно да си начетен. Дори мисля, че това е цивилизационен код, който ще прави все по-силно впечатление в дигиталната ера.
Иначе от детските си години винаги съм харесвала някое момче. Имам невинни и романтични влюбвания от ученичка, а за първи път изживях силна любовна емоция, когато учех в гимназията. Тази първа моя любов беше нещастна, момчето тръгна с най-добрата ми приятелка. Още тогава разбрах, че разочарованията са част от живота, и то съществена. Но това не бива да те отчайва, а да вярваш, че най-доброто предстои. Това пък е възможно, ако си наясно със собствените си качества, както и недостатъци, разбира се. Просто да си наясно кой си ти, въпреки че толкова малко хора се познават истински.
- Как Виждате себе си след 10 години?
- Със сигурност ще пиша книги, пак ще се радвам на подаръци, няма да имам търпение да се срещам с приятели, а може би ще направя колаборация със следващото младо поколение. Освен ако, разбира се, съдбата не ми е подготвила друг сценарий. Надявам се да съм здрава и пълна с енергия, да продължавам да имам очи за красивото и хубавото, мои близки и приятели също да са живи и здрави, защото човек не може да е сам на този свят.
- Помните ли първите спечелени пари - каква сума бяха и за какво ги похарчихте? На колко години започнахте работа и каква бе тя?
- Като студентка по журналистика получавах стипендия за отличен успех, а и започнах да пиша във вестници и взех първите си хонорари. Тъй като живеех в апартамента на родителите си, всичките пари харчех за тоалети. Купувах си дизайнерски дрехи от магазина на Съюза на българските художници, който се намираше близо до Руската църква в София. Другите по-изискани магазини бяха на ул. „Леге“. Бях известна с тоалетите си в целия Софийски университет и още оттогава съм жертва на модата. За мен тя, винаги е била изкуство и не го казвам, за да се оправдавам.
- Богат човек ли сте?
- На този въпрос повечето хора отговарят, като казват, че са богати с приятелите си. Аз също няма да го отрека, защото истинските приятели са безценно богатство. Иначе работя много и паричното ми възнаграждение ми позволява да живея по начин, който ми харесва. Имам възможност да пътувам, да обикалям галерии и театри по света, да посещавам добри ресторанти. Човек трябва да се гордее, когато си осигурява стандарт с честно спечелени пари, другото е лицемерие,
- Мечтаете ли и за какво?
- Нямам конкретна мечта, но много искам да ми се случи нещо хубаво, за което дори не съм се сещала. Едни от най-незабравимите преживявания са неочакваните. А щом са такива, те не могат да имат конкретни измерения.
Източник: Уикенд
