Една година се изтърколи от смъртта на Кирил Маричков на 11 октомври. Фронтменът на „Щурците“ бе титуляр в групата от създаването й през 1967 г., а последните му турнета бяха като един от „Фондацията“.
Бившите му съратници от „Фондацията“ ще бъдат на сцената точно на рождения му ден – 30 октомври. Събитието вече е обявено като „Ден на българския рок“. Ще се присъедини и последния жив Щурец – Валди Тотев. Ще участват още групите „Сигнал“, „Тангра“ и Б.Т.Р. Несъмнено е, че многочислената публика ще се стече в бившата зала Фестивална (сега „Асикс Арена“).
На 10 октомври 1970 г. Кирил Маричков постъпва в казармата, а 40 дена по-късно вече се подвизава в Ансамбъла на Строителни войски. Войник става и Пеци Гюзелев. Така приключва първият период на „Щурците”, най- романтичният – с, песни като „Веселина“, „Малкият светъл прозорец“, „Бяла тишина", „Песен за щурците”, но и най-тревожният от създаването им през 1967 г. в цялата десетилетна история.
Под влияние на Чешките събития от 1968 г. концертите им многократно са проследявани с административна строгост – да не би да предизвикат младежта към анархия. Връхната точка на кризата настъпва през 1970. г. след пререкание с пиян представител на Комсомола, който им се разкрещява на участие да спрат с рока и да продължат с народна музика. Маричков и сие, естествено, отказват.
Няколко дена по-късно до всички институции за музика се разпраща „докладна" със забрана да ангажират „Щурците”. Край с теле- визия, радио, младежки домове, „Балкантон“. Не се усещат кадровиците да изземат само снимките с лика на групата, които се продават за 8 стотинки по павилионите за вестници. С тях продължава да се препълва пощенската кутия на Кирил Маричков – с молба за автографи. Но той е посърнал – прекъснал е следването си в Лесотехническия университет, чака го войнишкият строй, а на феновете няма как да обясни, че групата е забранена.
В следващите две години самодейността при военните запазва музикантската тръпка у Маричков.
Той е първи тенор в хоровото дело, но и басист в естрадния оркестър. Възлагат му и аранжименти. Негов началник в ансамбъла, създаден да разведрява с изкуство трудовашкия труд, е пианистът и диригент Томи Димчев, който не познава друг маниер на работа освен високо професионален. (В същия ансамбъл Томи Димчев открива и насърчава необятния талант на певицата Паша Христова.)
Войниците с артистични занимания са на далеч по-олекотен режим спрямо редовия аскер. Репетират на петдневна седмица, а в събота по обед ги пускат да прекарат двата почивни дни по домовете си. В понеделник са длъжни да присъстват в 6:30 ч. на сутрешна проверка. Това е негласно. Само че веднъж строгият Томи Димчев праща в карцера ефрейтор Маричков, виждайки го да се прибира понеделнишки. Наказанието е да лежи пет вечери, но Щурецът излиза след първата. Спасен е от Валентин Бобевски, диригент на хора. Маестрото възразил срещу ареста пред по-висше началство, защото Маричков му трябвал за репетиции.
Когато в същото поделение се влива и Пеци Гюзелев, сформира се и рок група с двама от „Щурците“. На ритъм китарата е певоцът Иван Цачев. Днес той живее в Норвегия, но тогава спомага за запазването на духа на „Щурците. След уволнението Цачев постъпва в група „Нестинари" и с тях изпява многозначителния рефрен по стихове на Стефан Цанов – „Носете си новите дрехи, момчета... Първите парчета, които разучават тогава в казармата, са „Веселина! И „Стар албум" - хитовете на „Щурците” от 60-те.
Тръгват и на турнета. За разлика от прежния си звезден статут, сега спят по поделения, както и концертите са пред войници. Но често се съчетават с представления пред гражданска публика, в зали. В мемоарната си книга „На прага на времето” Маричков разказва как преди такъв концерт в Батак фенове отказват да повярват, че ще участват двама от „Щурците". „Невъзможно е, те отдавна са емигрирали в Америка и си свирят там“, вярват на плъзнал слух меломаните. И виждайки двама от любимците си, почти припадат от изненада, та даже и остават малко разочаровани.
Така в онези години Кирчо успява да подхранва и любовта към музиката и към жените, тогава – с първата си съпруга Доротея. А четири месеца преди уволнението разбира, че предстои да стане баща.
В края на 1972 г. започва вторият и най-труден период на „Щурците. Продължава осем години – до култовия албум „ХХ век“. Репетициите започват още преди Пеци да е излязъл от казармата.
„Търсехме нов облик и се колебаехме в коя посока да тръгнем. Групата няколко пъти промени своя състав, докато в края на 1976-а доби окончателния си вид. Промените в „Щурците" винаги се случваха като следствие от поредния сблъсък с властта. Не ни се разминаха нови наказания, спирания на концерти и солени глоби за силно свирене. Беше просто отвратително да гледаме от сцената как милицията бие най-верните ни фенове, но на два пъти се наложи майка ми (като художник в Киноцентъра) да ни вади бележки, че ще играем хайдути, за да не ни подстригват. Издадохме няколко малки плочи и най-сетне два истински албума. Но често похарчвах своите идеи за песни, като включвах части от тях в парчетата на „утвърдените” (има предвид - композитори – 6.р.). Това прекрояване беше абсолютно необходимо, за да станат техните песни подходящи за рок група”, пише Кирил в спомените си, издадени от „Книгомания”.
Константин Атанасов е готов да продължи с Пеци и Кирчо. Но за барабаниста Петър Цанков се оказва невъзможно да се приобщи. Докато те отбиват войнишкия дълг, става щатен барабанист в биг бенда на БНР, пее и във вокалната група „Студио В”.
Случайна среща по улица „Оборище” с Насо Бъндарака разрешава дилемата – той приема отново да работи с Кирчо, с когото са заедно в „Бъндараците” в средата на 60-те. Започват репетиции в столичното читалище “ „Светлина”. Първите им два концерта са в Пловдив в края на февруари 1973 г. Публиката ги приветства най-възторжено, но музикантите не са напълно доволни от себе си – усещат се, че не са се стиковали както преди. Провеждат още 100 репетиции, преди да тръгнат по турнета, предложени им от Концертна дирекция. Едно от тях, най-мащабното, е в СССР. Двадесет от концертите са в република Коми – в района на тайгата. В програмата от смесен тип участват актьори от Сатиричния театър – Латинка Петрова и Саркис Мухибян. Следващият международен гастрол е в ГДР, ангажиментът – в младежки клуб. За финал – свирене на открита сцена в Берлин пред българския културен център. В публиката – за внезапен ужас на музикантите там се оказва... същият партиец, заради когото през 1970 г. групата е забранена. До него – министърът на културата Павел Матев и комсомолският шеф Енчо Москов. И ето че на сцената излизат двама костюмирани, започват да хокат нещо групарите, а трети дръпва шалтера на тока. В същия миг обаче представители на домакините надават вой- съобщава се, че току-що се споминал немският комунистически лидер Валтер Убрихт. Хаос, суматоха и 2000 недоумяващи зрители, които започват да се разотиват…
Какъв малшанс!... Най-важният ни концерт да съвпадне със смъртта на един от създателите на ГДР, заповядал строежа на Берлинската стена... Нелепото е, че в този момент никой в Германия освен събралите се за концерта на „Щурците" не знаеше за смъртта на Валтер Убрихт. Това беше обявено официално в пресата на следващия ден. Повечето от присъстващите си помислиха, че има технически проблем и е станало късо съединение“, разказва приживе Кирил Маричков.
Бандата е призована в кабинета на директора на културното ни представителство.
Измислено е провинение на „Щурците“: Недопустимо било да свирят в столицата на Източна Германия по време, съвпадащо с провеждането на Световния младежки фестивал от 1973 г., тъй като не били част от официалната българска делегация за него. Хокат ги, че вдигат шум, докато столицата е в траур (нищо подобно – обявен е дни по-късно). Енчо Москов заявява, че Пеци Гюзелев се гаври с българския трикольор, връзвайки си през челото лента с трибагреника ни.
Само че мисълта на Маричков лети другаде, неизкушена да обърне внимание на ругатните – у дома в София вече го чака първородният и единствен син, също Кирил. Но личната радост за Маричкови съвпада по жесток начин с драма в семейството на Косьо Щуреца.
„Всичко започна, когато се върнахме от ГДР. Баща ми ни посрещна на гарата с малкото си „Булгаррено“. Едвам се събрахме с багажа и тръгнахме да оставим първо Косьо. Пристигнахме пред дома му на улица „Аксаков", той излезе от колата си и тръгна към входа на кооперацията. Изведнъж рязко спря, зачете нещо на вратата и просто се свлече на земята. Приближих се и видях некролог на майка му... Шокът бе потресаващ: Никой не му бе съобщил страшната вест. Не можех да го оставя сам и стоях вцепенен до него. Не знаех какво да кажа, а той през сълзи едвам продума: „Върви си, върви си. Ти имаш радост вкъщи“. Почувствах се ужасно и някак си виновен, че ще видя за пръв път сина си точно когато Косьо изпитва безкрайна мъка.
Прибрахме се у дома, но аз не влязох веднага при бебето. Седнах на един стол в хола, за да се успокоя от току-що преживения шок. Този тежък удар много промени моя приятел. Отрази му се за цял живот. Нямаше го вече веселото и остроумно момче и никога не се завърна. Затвори се в себе си, стана скептичен и недоволен от всичко и от всеки. Другите не го разбираха и мислеха, че е капризен. Не можеха да осъзнаят цялата безнадеждност на онази злощастна вечер.
В началото на 1974 г. се разделихме с Наско, а малко по-късно – и с Косьо”, пише Щурецът. Следващият им барабанист е Георги Марков. Остава с тяах до края. А когато през 1976 излиза първият албум на групата, ново попълнение също е Борислав Панов (Боти) – свири на пиано, синтезатор и цигулка, участва във вокалите: Той междувременно е участвал в записи на групата за малка плоча от 1973 г. и се е чувствал в свои води.
Но раздялата с Косьо е мъчително изпитание за фронтмена на групата. Кирчо много желае да му помогне да изпълзи от емоционалната дупка. При поредната рокада – на мястото на Боти през 1976 г. идва Валди Тотев, също за да се впише в златната диря на групата и в предстоящите знакови албуми. „ХХ век", „Вкусът на времето", „Конникът“, „Мускетарски марш" – ръководителят решава да покани Косьо. Щастлив е, че той приема да се присъедини. Така през цялата 1977 г. „Щурците” са петима. „Но Косьо се беше отчуждил от нас твърде много и често обичаше да казва, че той е само гост музикант", поставя точка Маричков не. разказа си за този особен, изстрадан, но възходящ период на „Щурците“, непознат дори за меломани.
Източник: Уикенд
